Винаги съм живяла в хармония със съпруга си. Почти никога не сме се карали. Опитвах се да бъда достойна жена и домакиня. Оженихме се, когато още учехме в университета. Тогава забременях и ни се родиха близначки. Когато децата пораснаха, започнахме собствен малък бизнес.
Отчасти само помагах на съпруга си, защото трябваше да се грижа за децата и да бъда домакинята в къщата. Най-много от всичко обичах да готвя. Съпругът ми винаги чакаше уикенда, за да го зарадвам с нещо вкусно. Всеки път се опитвах да измислям ново ястие, а съпругът ми беше основният дегустатор. Децата също винаги бяха любопитни какво ще сготви мама този път.
С всички тези проблеми, деца, домакинство, работа, никога не обръщах внимание на това, което правеше съпругът ми. Никога не съм си и помисляла, че този мъж може да ме предаде. Факт е, че последната година беше много трудна за нас. Нещата в бизнеса не вървяха добре и двамата със съпруга ми го спасявахме, както можехме. Съпругът ми дори трябваше да пътува до други региони и да подписва нови договори за продажби. Децата тръгнаха в първи клас, така че аз бях с тях.
Един ден, прибирайки се от работа със съпруга ми, бяхме изненадани от красива жена, която не познавахме. „Излязохме от колата, когато тази непозната се затича към мен и просто хвърли в ръцете ми една бебешка кошарка:“ „Не ме гледай така!“ “Нямам нужда от това дете, щом не иска да бъде с мен. Вземете си го! „ – просто крещеше като обезумяла, сочейки с пръст към съпруга ми. Стоях там, без да разбирам какво се случва. „Ти обеща, че ще я оставиш и ще бъдеш с мен! Ако не, значи не искам това дете!“ – жената се изплю право в краката ми, завъртя се на пети и си тръгна.
Шокът ми продължи няколко минути, докато не осъзнах, че държа бебешка носилка. Не попитах съпруга си нищо, по погледа му разбрах коя е жената и че просто искаше да падне през земята. В мълчание се качихме в апартамента. Там в носилката лежеше момченце, което беше най-много на две седмици. „Ще вземете децата от училище и ще купите всичко, което ще напиша за детето!“ Мъжът кимна мълчаливо. Оттогава минаха осемнайсет години.
Много от приятелите ми ме осъдиха, не разбираха защо съм оставила чуждо дете, защото вече имах две дъщери. Но аз не бях от онези, които имат деца само по кръв: няма чужди деца.Не попитах съпруга си за тази жена. Отгледах детето като свой син. Момичетата бяха щастливи, че вече имат по-малък брат. Не криехме истината от сина си и когато той порасна, му обяснихме цялата ситуация.
Учудващо, но той прие всичко на драго сърце, дори не попита за истинската си майка. И аз бях щастлива. Имах три прекрасни деца, които ни обичаха. Оттогава отношенията ни със съпруга ми се влошиха, но той се опитва да ги поправи, както може. На рождения ден на сина ми, когато той навърши пълнолетие, решихме да седнем със семейството. Просто един топъл семеен празник.
Дъщерите ми трябваше да дойдат, те вече са омъжени, имат съпрузи и живеят отделно. Тъкмо се канехме да седнем на масата, когато на вратата се позвъни. Не бяхме очаквали повече гости, затова се разтревожих. Нещо сякаш ме притесняваше през целия ден и бях права.
Когато излязох в коридора, видях една прегърбена жена, която приличаше на дамата, която ми подаде сина си право в ръцете. „Искам да говоря със сина си!“ – хриптеше тази дама. „Тук нямате син!“ – отговорихме в хор аз и синът ми. Синът ми затвори вратата на жената и покани всички на масата. А аз просто имах сълзи в очите си. Бях щастлива, че имам такъв прекрасен син, макар и да не беше мой.
