Цялото семейство изпроводи баба Стефа. И ако трябва да сме честни, направо й казаха колко им е омръзнала. И че пролетта най-сетне е дошла и сега тя ще си ходи на село до късна есен. Внуците ѝ били студени към нея, снаха ѝ не я харесвала. А синът ѝ постоянно отсъстваше в командировки.
Но когато се върнеше, се отнасяше с майка си по-добре, отколкото със семейството си. Тя им беше в тежест. Стефа сама разбираше всичко и очакваше с нетърпение топлината ѝ… Баба Стефа беше изпроводена от цялото семейство. И ако трябва да сме честни, те направо ѝ казваха колко им е омръзнала. И че пролетта най-сетне е дошла, а сега тя ще си ходи на село до късна есен. Внуците ѝ бяха студени към нея, снаха ѝ не я харесваше.
А синът ѝ постоянно отсъстваше в командировки. Но когато се върнеше, се отнасяше с майка си не по-добре от семейството си. Тя им беше в тежест. Самата тя разбираше всичко и понасяше това отношение с последни сили, като всяка година чакаше пролетта, сякаш беше нещо невероятно.
Тази година пролетта дойде рано. Баба често седеше на входа и се любуваше на топлото пролетно небе, греейки се на слънцето. Приличаше на изтерзано врабче. Тънка, в стари парцали, обута в износени стари ботуши с гумени галоши на тях. въпреки че семейството ѝ не я харесваше, съседите се отнасяха добре с нея.
Винаги я поздравяваха, тревожеха се за здравето ѝ и ѝ помагаха да се изкачи от улицата до петия етаж. А момчетата от квартала дори веднъж й носели торба с хранителни продукти, когато я срещнали на връщане от училище, идвайки от магазина. въпреки напредналата си възраст, баба Стефа винаги вършела всичко в къщата. Тя готвеше, миеше и чистеше. Това бяха нейните задължения.
Снаха ѝ рядко вършеше нещо от това. „Ти си стоиш по цял ден вкъщи, затова правиш всичко тук“, казваше тя нахално, когато вечер се прибираше от работа и събуваше обувките си в коридора.Внуците ѝ не искаха да говорят с нея. А когато приятелите им идваха на гости, тя не излизаше от стаята, защото един от внуците ѝ веднъж каза, че ги смущава с външния си вид.Баба Стефа никога не противоречи на никого. В повечето случаи тя мълчеше. А вечер, когато всички заспиваха, тя плачеше тихо в стаята си. изпратиха я с такси до железопътната гара. Не исках да я качвам на автобусите.
Тя нямаше много неща със себе си. Една стара чанта и една малка торбичка с някакви парцали. Опирайки се на бастуна си, тя тихо куцаше по перона. Спря до една пейка и седна. Скоро влакът пристигна и тя влезе във вагона. Стефа погледна през прозореца с мил и светъл поглед. Когато влакът започна да се движи, тя извади от чантата си смачкана снимка. Синът ѝ, внуците и снахата ѝ се усмихваха. Това беше единственото място, където беше виждала усмивките им напоследък. Тя целуна снимката и внимателно я прибра в чантата си.
Слизайки на гарата, тя тръгна тихо към селото. Някой я закара почти до къщата ѝ. Стефа отвори портата и тръгна по родната си пътека към къщата. Всичко тук беше нейно, скъпо, топло. И тя беше нужна тук. Дори и старите стени, старият сал и верандата да бяха стари, тя беше нужна. Тук я чакаха. Това е мястото, където се е родила. Децата ѝ са родени тук. Стефа е живяла тук повече от половината си живот. Тя надживя най-големия си син. Просто така се случи, че той не доживя този ден.“ Стефа отвори капаците на прозорците и заля печката.
Тя седна на пейката до прозореца и се замисли. На тази пейка някога са седели децата ѝ. Яли са на тази маса и са спали на тези легла. Тичали са по този под и са гледали през тези прозорци. Детските гласове звучаха в ушите ѝ. Тогава тя е била майка. Най-необходимата за тях.
И слънцето грееше през прозореца по същия начин, и имаше много щастливи и безгрижни дни. тя се усмихваше на дружелюбната селска пролет. на сутринта не се събуди. Остана завинаги на своята земя. На масата имаше много стари снимки.
И една прясна. Но тя беше запомнена, същата, с която роднините ѝ се усмихваха вчера. докато сме живи, можем да направим много. Да се извиняваме, да благодарим, да изповядваме чувствата си. Докато сме живи, нямаме право да отлагаме тези неща за утре.
В края на краищата, когато един човек си отиде, той никога няма да се върне, а в сърцата ни остават такива камъни, че ще ни е много трудно да ги носим. Трябва да живеем с вяра. Трябва да живеем чрез истината. И да правим добро от сърце. От себе си. Обичайте и чакайте, оценявайте чувствата на другите, спомняйте си за тези, които са ви дали живот и са ви изправили на крака
