Анна Петровна се чувстваше много самотна. Днес е нейният 70-и рожден ден, но вместо да го отпразнува със семейството си, тя седи на една пейка на площада пред болницата и плаче. Нито синът ѝ, нито дъщеря ѝ поздравяват майка си. Поне съседката от отделението не я забрави и дори ѝ подари кърпичка, а медицинската сестра я почерпи с ябълки в чест на рождения ѝ ден. Анна Петровна беше в добър старчески дом, но персоналът там беше напълно безразличен.
Синът ѝ я доведе тук. Живееше в собствения си апартамент, когато синът ѝ я помоли да препише имота на него, но той каза, че всъщност нищо няма да се промени, тя ще продължи да живее там. Когато документите били готови, синът се преместил при майка си и нейната съпруга, а тази снаха винаги била недоволна от всичко, което Анна Петровна правела. Синът се застъпи за майка си, а по-късно стана напълно безразличен към тези сблъсъци.
Тогава Анна Петровна започна да забелязва, че синът и снахата често си шепнат. По-късно й казаха да си събере нещата за пансиона – за да подобри здравето си и да си почине. Майката го погледнала в очите и го попитала с горчивина: „Нали ме вкарваш в пансион за милостиня, сине? Синът казал, че е само за един месец, но така и не се върнал. Изминали цели две години, а нито синът, нито дъщерята посетили майка си.
А най-лошото е, че заради такъв син тя преди това е наранила дъщеря си. Анна била от селото, там се омъжила за Петро, живеели в бедност, но имали храна от градината. И тогава един съсед от града дошъл на гости на родителите и започнал да разказва на Петро колко хубав е животът в града. Там плащат добри заплати и веднага ти дават място за живеене. Петро убедил жена си да отидат в града, продали къщата, купили апартамент и един стар Запорожец. Той попадна в катастрофа и Анна остана сама с две малки деца на ръце. Тя работеше ден и нощ – миеше подове, чистеше, за да спести някоя стотинка. Мислела си, че ще изправи децата си на крака, а после те ще й помагат. Но това не се случило по този начин. Синът ѝ все я притеснявал – било за да изплати дълговете си, било за нещо друго.
А дъщеря ѝ Дарина се омъжи и се опита да спести пари за собствена къща със съпруга си. По онова време майката давала всички пари на сина си, изобщо не помагала на дъщеря си и заради това Дарина често имала конфликти, като казвала: „Ако не ми даваш, не му давай, запази ги за старини. Но тогава на сина ѝ открили заболяване, което изисквало пари за лечение.
В този момент дъщеря ѝ вече била спестила необходимата сума за жилище, но поискала още малко. Анна не знаела какво да прави, болестта на сина ѝ не била сериозна, но здравето му било по-важно, затова му дала парите. Дъщеря ѝ се обидила, но не казала нищо, а взела заем заедно със съпруга си. По-късно синът също се оженил и решил да си купи къща, а майката му помогнала, защото отново била спестила парите.
Дарина разбрала за това и ѝ казала, че вече не е нейна майка и че ако има проблеми, не бива да се свързва с нея. И вече двайсет години те не си говорят. Ако можеше да върне времето назад, щеше да даде по равно и на двамата, да научи сина си да бъде независим, а тя толкова се срамува от дъщеря си, защото просто я е омъжила и е поела изцяло грижите за сина си. Тя си мислеше за всичко това, когато изведнъж чу: „Мамо! Сърцето ѝ се разтуптя.
Тя бавно се обърна. „Дъщеря ми. Дария. Краката ѝ подкосиха, едва не падна, но дъщеря ѝ се затича и я вдигна. „О, аз отдавна те търся, брат ми дълго време не признаваше, но аз го заплаших, че ще съдя апартамента, и той се раздели. С тези думи те влязоха в сградата и седнаха на един диван в коридора. Дълго разговаряха и дъщерята заведе майка си на нейното място. По това време Анна Петровна вече имаше двама внуци и сега с благодарност помага на дъщеря си.
Всички живеят заедно в тристаен апартамент, а съпругът на Дария няма нищо против. Двамата със съпругата му по цял ден са на работа, а децата не скучаят вкъщи. Анна Дмитриевна сега е благодарна за всеки ден в семейството, където чувства, че някой има нужда от нея, и е забравила дните в старческия дом като лош сън.
