Преди много години майка ми почина и баща ми, който по това време беше още съвсем млад, доведе в дома ни друга жена. Не го обвинявам по никакъв начин. На него също му беше трудно да преживее загубата на съпругата си.
След девети клас той постъпи в техникум в столицата и живееше в общежитие. Минаха години. Времето минаваше, аз завърших колеж и си намерих добра работа. Там се запознах с Вика. Започнахме да живеем заедно. Скоро тя забременя и регистрирахме връзката си официално, въпреки възраженията на родителите ѝ. На един от рутинните профилактични прегледи разбрахме, че ще имаме не едно, а две деца.
Родиха се нашите близнаци и Виктория стана неприлична на себе си. Много се притеснявах за състоянието ѝ, но го отдадох на следродилна депресия. Трябваше да работя още по-усилено, за да печеля повече пари. Все пак две деца са голям разход… Когато децата бяха на шест месеца, съпругата ми ни напусна и се върна при родителите си.
Живеехме недалеч един от друг. Тъй като бяхме толкова близо, тя не искаше да вижда децата си. Жена ми подаде молба за развод, свекърва ми се правеше, че не ме забелязва, и се обръщаше настрани, когато се срещахме.
Бях принуден да се преместя при баща си и мащехата си. Тя беше доста нежна и грижовна към внуците си. Помогна ми и остана при тях за известно време. Безкрайно съм ѝ благодарен за това. Когато децата навършиха възраст за детска градина, се върнах в столицата и си намерих работа.
Наскоро срещнах бившата си приятелка случайно на улицата, когато се връщах с децата си от премиерата на нов анимационен филм. Вика каза, че иска да опита всичко отначало.
Бях изненадан. Наистина ли си мислеше, че може да се спечели нещо обратно? Когато децата пораснаха, кога се научихме да живеем и да се справяме без нея?
„През годините не е идвала и не ни се е обаждала нито веднъж.“ „Нямаме нужда от теб!“ – казах аз. Сигурна съм, че в бъдеще децата ми ще разберат защо съм постъпила така и ще ми простят.
