Анастасия и Павло са женени от шест години, но все още не могат да имат дете. Където и да отивали, каквото и да опитвали… нямало смисъл. Накрая те напълно се обезсърчили и решили да си имат бебе. Дори решили да имат момиче. Междувременно в сиропиталището малката София чакала родителите си в продължение на 2 години.
Скоро тя щеше да навърши 5 години. Не помнеше как е попаднала в сиропиталището и къде са родителите ѝ, но с дни седеше до прозореца и чакаше родителите ѝ да дойдат за нея. Когато видяла Анастасия и Павел през прозореца, тя се разтревожила. Сърчицето ѝ изскачаше от гърдите, а тя не разбираше защо.
Когато Настя и Паша видяха София, те замръзнаха, а тя се приближи до тях и като присвиваше дългите си мигли, попита: – Имам ли мама и татко? Щастливото семейство напусна заедно сиропиталището.
Изглежда, че Соня беше наградата на Настя и Паша за добрите им сърца, които не се втвърдиха дори след дълги години на изпитания. Един ден, докато Соня и Паша обядваха, Настя се почувства зле. Тя изтича до тоалетната, последвана от София и баща си. Те стояха до вратата и чуваха само силния звук на водата, която течеше от чешмата.
Настя излезе бледа и успокои семейството си, като каза, че често е опитвала сурова кайма, докато я е осолявала, и затова е повърнала. Около седмица по-късно Настя разбра, че е в отбора по поло. Паша подскочи на място от радост, а когато родителите обясниха на Софочка какво се случва, тя също се зарадва и честно призна, че иска братче, за да може първо да го защити, а после той да защити нея. През всичките 9 месеца София и Паша буквално се въртяха около Настя, като дори не ѝ позволяваха да взима малки торбички.Така девет месеца по-късно се ражда Мишенка, дългоочакваното братче на София.
Тя непрекъснато се занимаваше с братчето си, нежно го галеше, седеше до него, докато спеше, така че никой не смееше дори да се намеси в сладкия му сън. С течение на времето Сонечка стана някак затворена, вече не се смееше без особена причина и един ден Паша се събуди рано сутринта, както обикновено, за да направи кафе за себе си и жена си, преди тя да се е събудила.
Видя, че светлината в стаята на София свети. Влязъл и видял, че София стои там облечена, с раница, пълна с нейни дрехи, и малка кутия от обувки с няколко играчки до нея. „Знам, че вече съм голяма, нямаш нужда от мен повече. Вече си имаш Миша. Ще ме предадеш обратно в сиропиталището… Не искам да ходя там, но няма да имам нищо против. Просто ще взема няколко играчки със себе си.
Останалите ще дам на Миша – нямам само кукли. Паша се приближи и прегърна силно дъщеря си. Ти си наша собствена дъщеря, както и Миша е наш собствен син. Никога няма да те оставим. За какво говориш? Кой ще защити Миша? А кой ще защитава Миша, когато порасне? Да, ти си голямо момиче, скоро ще тръгнеш на детска градина. А когато брат ти порасне, вие ще бъдете най-близките хора на света, ще бъдете планина един за друг.
Съжалявам, че не сме прекарвали много време с теб тези дни. Просто, нали знаеш, с бебетата понякога е трудно. Ти си съкровище за майка ти и за мен и ние няма да те дадем на никого, дори не си и помисляй за това. В този момент от сърцето на момичето падна огромен камък, който от няколко дни беше голямо бреме за нея.
Тя се успокои и успя да се наслади напълно на семейството си. Паша и Настя всеки ден благодарят на Бога за София. Те вярват, че именно появата на момиченцето в живота им е направила възможно чудото с появата на Миша.
