Помолих те да върнеш всичко навреме.“ – Гал, съжалявам… но в момента нямам нито стотинка. Получихте пенсията си, трябваше да отидете направо в магазина, за да вземете парите. Каза, че е трябвало да ги върнеш преди две седмици!“
– Недей да крещиш така, скъпа… вярно е, нямам пари. – Иди и ги потърси тогава, давам ти време до вечерта.
Баба Клава излезе от магазина, а по лицето ѝ се търкулнаха сълзи. Не можеше да продължи, сълзите ѝ правеха невъзможно да вижда пътя.
Тогава се зададе една странна кола, кола, която тя никога не беше виждала в селото преди. От колата слязъл един енергичен чичо и влязъл в магазина. „Леля Галя, това съм аз, познаваш ли ме?“
„О, Альоша, ти си станал толкова галантен, толкова градски. Толкова си остарял. – Да, леля Галя, дойдох в родното си село да остана за малко.
– Добре, че не забравяш родния си край, връщай се по-често. -Ще се опитам. Дай ми една кутия шоколадови бонбони, най-добрите, най-скъпите. Още по-добре, пет кутии наведнъж, трябва да посетя много хора. Един весел мъж излезе от магазина с голяма чанта и забеляза разплаканата баба Клава.
– Какво не ти е наред? Галка ли те обиди? – Не, напротив, тя ми помогна, а аз я подведох. Какво си ял, пил или какво? – За какво говориш, скъпи? Вземах си храна, но пенсията ми се използва за лечението на дядо ми. Лекарствата са толкова скъпи в днешно време…
Альоша се върна в магазина и провери в бележника си какво е купила баба Клава. Наистина, това беше само храна: захар, брашно, хляб, колбаси. Альоша плати всичко за баба си и ѝ купи торба с хранителни продукти. „Дано дядо ти скоро оздравее.“ „Благодаря ти, скъпа… Дори не знам какво да кажа. Малко са хората като теб.
