Веднъж чаках на автогарата за автобус на дълги разстояния. Навън беше студена есен. Валеше дъжд. Автобусът ми трябваше да тръгне след петдесет минути. Седнах на един стол в чакалнята, извадих телефона си и започнах да сърфирам в интернет. До мен имаше празна седалка и на нея седеше една енергична възрастна дама. Започнахме да разговаряме мимолетно, защото тя очевидно искаше да говори с някого.
Разговорът започна с баналното време.
Аз продължих разговора. Бабата беше много словоохотлива, разказваше ми за себе си и за живота си. Бабата ми разказа за живота си. Разказа ми как дървената ѝ къща е изгоряла. Къщата била достатъчно голяма за две семейства. Старицата живеела в едната част, а неработещото семейство – в другата.
Една нощ в частта на къщата, където живеело семейството, избухнал пожар и се разпространил към страната на бабата. Бабата успяла да спаси документи, пари и някои дрехи.
Къщата изгоряла до основи, но за щастие никой не е загинал. След този инцидент баба ми отишла в къщата на дъщеря си в града. Тя останала при нея за една седмица. Зетят ѝ не ѝ казал нищо. Седмица по-късно, на закуска, дъщеря ѝ казала: „Мамо, ти хъркаш и хъркаш!“ Дъщерята й казала: „Така е.“ Докато дъщеря й и зет й били на работа, баба събрала простите си вещи и си тръгнала. Тогава в очите ѝ се появиха сълзи. Тя ги избърса. „Аз я отгледах сама.
Тя завърши училище и университет.
Помогнах ѝ да си купи апартамент в града. Помогнах ѝ да отгледа близнаците“, каза баба ми. „Точно така.“ Усетих буца в гърлото си. „Къде живееш сега?“ Обърнах се към старата дама. Баба ми отговори: „Върнах се в моето село. Преместих се в една празна къща. Живея в нея.Аз самият не се нуждая от много.“ Без да се замислям, записах адреса на баба ми.
Прибрах се вкъщи и разказах на жена си за срещата. Тъкмо имахме проблем; търсехме детегледачка за детето ни. След кратък разговор решихме да вземем старата дама в нашия дом. Сега тя има покрив над главата си, а ние имаме любяща баба.
