Омъжих се на 35 години, а избраникът ми беше на 24. Но ние се обичахме и не обръщахме внимание на чуждото мнение. Шест месеца след сватбата се родиха Лизонка и Лидочка. Володя обичаше момичетата. После всичко се обърка. Володя започна все по-често да закъснява за работа. Понякога не прекарваше нощта. Разбирах, че прави всичко възможно за момичетата и за мен. Цените на стоките в магазините се повишаваха, но ние не го усещахме. Владимир ми оставяше по 3000 гривни на седмица за домакински разходи. Това беше достатъчно за нас.
Оправях се без бавачки и не бързах да се връщам на работа. Майчинските ми чувства ме обземаха. Очевидно много съм грешала. Възстанових осем килограма за една година и имах чувството, че постоянно качвам килограми. Веднага щом дъщерите ми заспиваха, аз огладнявах. Момичетата пораснаха, а разходите ни се увеличиха. Володя започна да оставя почти по 4 хиляди на седмица. Той работеше все по-често и се прибираше вкъщи, честно казано, само за да спи. Не учехме много. Сутрин не го намирах до себе си.
След като заспивах, той се измъкваше в кухнята, за да поспи. Отиваше на дивана. На сутринта го намирах там, покрит с одеяло. Каза, че си е тръгнал, защото пушел през нощта и не искал да ни буди. В една от тези редки нощи попитах Володя колко е изкарал общо. Той отговори сухо, с въпрос към въпрос: „Не ви ли стига?“ На сутринта видях 5000 на кухненската маса и разбрах, че Володя ни обича. Това продължи почти шест месеца. Той редовно оставяше по 4-5 хиляди в понеделник.
Отсъстваше за два дни. Вечерта се върна. Беше весел. Усмихваше се. Събра панталоните и ризите си в един куфар и тръгна към изхода. Застанах пред вратата: „Заминаваш ли?“ „Да. Защо?“ – „Ще се разболея.“ – „От какво?“ – „От твоето меню.“ – “То не е мое. От магазина.“ – „Едно ястие е твое.“ – „Кое?“ – „Няма значение…“ – „А децата?“ – „Ще се погрижа за тях…“ Седмица по-късно той преведе 5000 гривни на картата ми. Отидох и ги изтеглих. Не съм разточителен човек. Осъзнавам, че някъде далеч от столицата има хора, които могат да живеят така с цялото си семейство за такива пари. За 5 хиляди на месец. Но аз не мога да го направя. Не искам да отглеждам деца, които се нуждаят само от храна и дрехи.Искам да отгледам момичета, които да бъдат полезни на света, достойни хора. Те не трябва да мислят за парче хляб и за това какво ще облекат на сутринта. Трябва да им се даде свободно пространство за избор. Обадих се на Володя и му казах, че ще заведа дело за издръжка на детето. Той изглеждаше невъзмутим: „Продължавай, аз чакам.
Но ако искаш, не е нужно да се оцапваш с правосъдната система. Моето криминално досие няма да донесе нищо добро на децата ми в бъдеще. Нека да сключим сделка. Ще ти плащам по 12 000 гривни на месец, а ти ще ми даваш разписка за всеки превод. Може би ще ви дам още хиляда, за да купя подаръци за децата. Ако се обърнете към съда, ще получите 1/3 от официалния ми доход. Това са само три хиляди гривни. Помислете за това. Няма да получиш повече.“ – Владимир, но ти ми даваше общо 20 000. – Това беше преди. Понякога се възползвах от теб. Сега всичко се е променило. Съжалявам. В този живот за всичко трябва да се плаща. – Разбирам. Не ти ли е жал за децата, Володя?
– Ако не бяха децата, нямаше да получиш и една стотинка. Той закачи слушалката. Седя и си мисля. Какво да правя? Животът е толкова несправедлив. Тези сиви заплати са просто непоносими. Адвокатът ми каза: „Съгласете се, това е изгодно за вас. Иначе ще получиш толкова, колкото бившият ти съпруг е казал, че ще получиш“. Обадих се на Володя и казах, че съм съгласна. Той ми отговори нахално: „Кой се е съмнявал в това?“ „Утре вечер, в 19 ч., ела в кафене „Спаск“ и донеси касова бележка за 5000. Засега.“ Той седна в кафенето и вечеря. Аз му дадох разписката. Той извади смартфона си и направи изчисление. Седеше там толкова слаб и с мръсни обувки. Стана ми жал за него. Попитах го: „Володя, ще дадеш ли днес на децата някакви подаръци? И имаш ли жена в живота си? Сигурно е разбрал как гледам обувките му. Преглътна парче котлет, подложи краката си под стола, на който седеше, и отговори:
– „Лакомства по-късно. „След две седмици, когато доведеш дъщерите си тук, ще се уредим. Искам да видя как ги пазиш. Може би е време да подам молба за попечителство. Но не се рови в душата ми. На света има много жени, не си сама. Изслушах го и си тръгнах. Купих малко храна и вино. Арменско вино. Вкъщи плаках и плаках… Безнадеждно. Следващата седмица трябва да дам Лида и Лиза в детска градина, а аз трябва да отида на старата си работа. Не знам дали ще ме възстановят на работа, или не. Може би ще трябва да си търся нова работа със сива заплата. Не ме интересува дали това ще е каквато и да е работа. Време е да му докажа, че не се нуждая от подаяния. И той ще трябва да плаща издръжка. Дори да е 1/3 от заплатата ми, още утре ще подам съдебен иск. Оставете го да живее.
