Юлия миеше. Полузаспала, тя гледаше през гъсти мигли какво се случва около нея. Някои хора танцуваха съвсем не под звуците на музиката, други спореха на висок глас помежду си, опитвайки се да прекършат другия човек и всички околни звуци, трети дремеха на масата, също като Юлия, или се готвеха да го направят. Корсетът на сватбената рокля се натискаше, очевидно бюджетният ѝ вариант се беше изтъркал и една от костите безмилостно се впиваше в гърба ѝ, дантелата се беше изтъркала. Време е да приключим, да помолим тамадата да извади тортата, да изтанцуваме танца и да си легнем. Къде е тя? Юлия огледа стаята още веднъж. Светлана не беше там.
Паша се беше забил някъде. Сега съпругът ѝ беше отишъл да пуши с приятелите си и беше изчезнал. Явно отново се беше скарал с някого. Юлия искаше да се прибере вкъщи колкото се може по-скоро, да спи, да спи, да спи. Тя стана от масата и бавно се заизкачва навън. „Булка, танцувай с мен! Петгодишният син на леля Лида я хвана за ръката.
Юлия изтанцува два кръга, целуна момчето по върха на главата и продължи напред. Количеството шампанско, което беше изпила, ѝ попречи да танцува този танц дълго. Беше топла, дори задушна августовска вечер. Слънцето вече потъваше над хоризонта. Юлия се спря, дишайки в пъстрия вътрешен двор на ресторанта, който бяха наели за сватбата.
През ума ѝ преминаха всички приготовления от предишния ден: цветята, колите, поканите, изборът на ресторант, списъкът на гостите. Всичко това беше отнело цели три месеца от живота ми и много пари. Но сватбата наближаваше края си, а времето изтичаше. По план утре трябваше да пристигне микробус и да отведе всички в почивен дом за два дни. Заради възрастта, здравето и заетостта им утре трябваше да има много по-малко хора. „Кол, къде е Паша? Колка се обърна, за да отговори на повикването на Юлия. Техният свидетел и приятел на Пашка. „Еми…“
Той се поколеба малко. Не беше виждал Юлия да излиза навън. „Вероятно е отишъл на фитнес или може би на театър. От несигурните думи на Колка, от очите на Колка, Юлия веднага разбра, че нещо не е наред. Тя се обърна и отиде във фитнеса. Имаше само един вход и нямаше как да пропусне Пашка. Колка се втурна след нея. С някакво шесто чувство тя затвори вратата след себе си и я заключи. „Паша! Паша, Паша! Силните звуци на музиката изпълниха ушите ѝ.
Сервитьорите вече разчистваха всичко от празничната маса. – Паша! По някаква причина тя си помисли, че новият ѝ съпруг току-що е напуснал сватбата. Но как? Изглеждаше, че е късно, а тя държеше в ръка брачното свидетелство.Юлия продължи да крещи на съпруга си: „Паша! Тя погледна в банята, сякаш там нямаше никой. Затвори вратата и веднага я отвори отново. В далечната кабинка се чу някакво шумолене и звуци.
Юлия отиде отпред и дръпна със сила вратата на последната кабинка. Ключалката в пластмасовата врата излетя в краката ѝ. А там беше снимката – съпругът ѝ и това момиче, тамадата, която бяха избрали от списък със стотици обяви. Единственото, което можеше да направи, беше да хвърли кал в лицето на съпруга си. Юлия се завъртя на пети и се върна в стаята. На масата лежеше кутия с рашими. Мълчаливо Юлия я вдигна – чантата ѝ с паспорта и брачното свидетелство.
И бутилка шампанско. Изобщо никой не обръщаше внимание на движенията ѝ в суматохата. На входната врата тя блъсна Колка, който все още се опитваше да влезе. Той я хвана за ръцете и се опита да каже нещо, но Юлия го отблъсна със сила. Близо до ресторанта тя хвана една кола. „Ще ме закарате ли до гарата?“ „Да не би да смееш да избягаш? Ще те закарам.“ – Не съвсем, виждаш ли, никой не те догонва наистина.
Коля махаше с ръка на верандата. Паша не го виждаше, не можеше да облече панталоните си или да измисли как да се появи пред жена си. Момичето на прозореца на железопътната каса изненадано погледна Юлия. „Има само едно странично място, запазено място. Тя ще ви подхожда. А до влака остава по-малко от час.“ – Ще се получи. Юлия седеше на перона и пишеше на майка си. Нека родителите ѝ да не се притесняват, а ние останалите… просто да тръгнем. Във вагона на влака Юлия се хранеше с шаманска храна. Пътниците прибираха вещите си, подготвяйки се за дългото пътуване. Не знаеха, че днешният ден може да завърши по този начин.
Дебелият кондуктор, разбрал, че момичето има нещо нередно, й донесе „обикновени“ гумени чехли, опъната тениска и къси панталони. Увехналите рози все още бяха в косата ѝ. Някога Юлия искаше да работи като секретарка в голяма компания, да посреща и приветства важни гости, а вечер да се разхожда по Крещатик. Може би беше дошло времето? Във всеки случай тя се сбогува с родния си град. Безсмислено, неочаквано, но смисълът беше постигнат. Зад прозореца проблясваха малки селца и безкрайни степи. А напред я очакваше нов, непознат живот. Трябваше да напише нова глава.
