Със съпруга ми помогнахме на сина ни и му дадохме пари за собствения му принос, а дъщеря ни вдигна шум по този повод и сега иска помощ и от нас.
Имаме различно мнение по въпроса: синът ни учеше ежедневно и не плащахме никакви такси за обучение, а дъщеря ни мечтаеше за частен университет, за който плащахме.Имаме две деца: дъщеря и син. Разликата между тях е малка – две години. Дъщерята е по-голяма, а синът е по-малък.
Със съпруга ми дълго мислихме как да осигурим бъдещето на децата или поне първоначалната им издръжка и решихме, че ще открием спестовна сметка в банка на името на всяко дете и ще спестяваме определена сума всеки месец. С начален капитал щеше да е по-лесно за децата ни да навлязат в зряла възраст.
Двете ни деца бяха много различни едно от друго. Силвия не искаше да учи, постоянно пропускаше уроците и беше много трудно да я накараме да си напише домашните.
Непрекъснато се опитвахме да разговаряме с нея и да ѝ обясним, че ученето е важно, че без образование няма да може да си намери достойна работа и ще работи в магазин или като чистачка. На нея не ѝ пукаше.Тя едва завърши училище с две и три, а едва издържа и матурата си, така че нямаше никакъв шанс да постъпи в университет. Приеха я само в частен университет. Знаехме, че дъщеря ни не иска да учи в университет, но Силвия ни убеди със сълзите и клетвите си, че ще учи.
Изтеглихме пари от сметката ѝ и платихме за образованието ѝ, а миналата година дори доплатихме, защото в сметката вече нямаше достатъчно пари. Дъщерята спази обещанието си – тя учи. Почти веднага след като завърши, тя се омъжи, заживя със съпруга си и си намери прилична работа.
Синът беше съвсем различен. Той обичаше да учи. Непрекъснато участваше във всякакви олимпиади, състезания и печелеше. Завърши училище с отличие и влезе в един от най-добрите университети, като не само че не трябваше да плащаме нищо, но и получи стипендия.
В последната си година започна работа на непълно работно време в реномирана компания и след завършването си веднага беше приет за постоянно. Не бързаше да се жени, въпреки че си имаше приятелка и се срещаха повече от две години.Един ден по време на разговор синът казва, че не възнамерява да се жени, докато не си купи собствен апартамент.
– Докато не съм сигурен, че семейството ми ще има всичко необходимо, няма да се оженя – казал синът.
‘Това очевидно е добър подход, но така можеш да чакаш дори до четиридесетгодишна възраст. Ето защо се консултирахме с бащата и решихме да дадем на сина спестените пари като вноска. Синът се съгласи и скоро успя да си купи апартамент. Когато Силвия разбра за това, тя дотича при нас възмутена и разплакана. Започна да ни обвинява, че обичаме повече брат ѝ и че тя също иска пари за апартамента.
Винаги сме обичали децата си еднакво и сме се отнасяли с тях по съответния начин: който е бил виновен, е стоял в ъгъла, който е бил добър, е получавал похвали. Ако се скараха и не можеха да изяснят какво се е случило, наказвахме и двамата.
Винаги купувахме вещи и играчки с еднаква стойност. Дори подарявахме и на двамата подаръци на рождените им дни, разбира се, рожденикът получаваше по-скъпия, но другото дете никога не беше забравено.
Слагахме и една и съща сума в сметките им. Така че Силвия не бива да ни обвинява, че обичаме повече брат ѝ. Казахме ѝ, че сме платили за образованието ѝ със спестените пари и смятаме, че сме постъпили правилно и справедливо.
– Ако тогава знаех, че мога да избера жилище пред образование, щях да избера жилище! Вие не ми дадохте избор!
– За какъв избор говорите? Майка ми и аз решихме това. Майкъл отиде в университета безплатно, така че спести парите, които щяхме да похарчим за неговото образование. Дадохме му ги след завършването, защото ги събрахме за него. Събрахме същата сума и за теб.
Аргументите ни не подействаха на дъщеря ни – тя се обиди и ядоса. Тя все още си мисли, че обичаме брат ѝ повече. А ние я измамихме. Според нея е трябвало да платим за обучението ѝ и да ѝ дадем апартамент. Никога не можеш да се разбереш с децата.
