Един мъж седеше на тротоара, прегърбен и прикриващ лицето си с ръце. Раменете му бяха покрити с мръсно одеяло.
Беше бездомник.
Никой не знаеше името му – всички го наричаха просто “старецът Сила”.
Повечето го подминаваха, сякаш беше част от градския пейзаж.Но в онова студено утро пред него спря красива жена.
Беше облечена в прилепнала рокля, която подчертаваше изящната й фигура. Обувките с високи токчета уверено отмерваха крачките й. Дългата коса се вееше на вятъра, а лекият аромат сякаш принадлежеше на друг свят.
Силас вдигна поглед с недоверие.
— Няма дребни пари — промърмори той, опитвайки се да я отблъсне с поглед.
Тя се усмихна. Беше усмивка без осъждане.
— Не съм за дребни пари. Дойдох да ти предложа обяд.
Той се усмихна без радост:
— Чудесно. След банкета с президента ми се иска десерт. А сега ме остави на мира.
Тя не си тръгна.
Просто протегна ръка.
— Моля те. Ела с мен.
Общинският охранител, който наблюдаваше от разстояние, се приближи.
— Всичко наред ли е, мадам?
— Да — отговори тя меко, но уверено. — Просто искам да обядвам с този господин.
Охранителят я позна.
— Сигурна ли сте? Това е Силас. Той е тук отдавна. Не е лош човек, но… всичко е сложно.
Тя кимна:
— Именно затова.
Силас, въпреки волята си, се предаде.
Заедно тримата влязоха в елегантен ресторант с широки прозорци и сервитьори в безупречна униформа.
Веднага към тях се приближи управителят.
— Извинете, мадам, но този човек… той не може… това ще развали атмосферата.
Жената го погледна с твърда доброта.
— Знаете ли компанията Allure & Co.?
Той замръзна.
— Разбира се… това е един от най-големите ни клиенти.
— Чудесно. Аз съм Елена Диниз. Изпълнителен директор.
Лицето на мениджъра побледня.
— Извинете… не знаех…
Тя го прекъсна с леко кимване.
— Сега вече знаете. И се надявам, че ще запомните още нещо: човечността не се измерва по външния вид на влизащия, а по това как се отнасят с него, когато излиза.
Те седнаха на масата.
Старият Силас мълчеше, без да знае какво да прави с ръцете си.
Елена го погледна в очите.
— Не ме помниш ли?
Той примижа:
— Не… гласът ти ми е познат, но…
Тя отново се усмихна.
— Преди двадесет години в този ресторан влезе гладно момиче.
Седеше в ъгъла, трепереше от студ и не смееше да поиска нищо.
Ти тогава беше сервитьор.
И ти беше единственият, който ме забеляза.
Той замръзна.
— Донесохте ми храна, скрихте я в кухнята.
Платихте от бакшишите си.
И казахте: „Днес е за моя сметка. Но не забравяйте: просто продължавайте напред“.
Силас сведе поглед.
Бавно в очите му се появиха сълзи.
— Ти ли беше?
— Да.
И сега съм тук… за да ти напомня: доброто, което правим, дори и да го забравим, Бог го помни.
Тя извади плик от чантата си.
— Тук е адресът. Намери сеньора Мурило. Той вече те чака.
Там има чиста стая, гореща вана и шанс.
Силас плачеше тихо.
— Защо…? Защо правиш това за мен?
Елена нежно стисна ръката му.
— Защото ти вече го направи за мен. И защото… не съм забравила вкуса на онази храна и достойнството, с което ме прие тогава.
Преди да си тръгне, тя се обърна към охранителя и каза:
— Благодаря, че позволихте това да се случи.
Той се усмихна, развълнуван:
— Мадам… аз трябва да ви благодаря. Току-що станах свидетел на чудо.
