Алина се мъчеше да се натъпче в претъпкания автобус. Отдавна не беше ходила в тези краища – след смъртта на баба си беше посещавала селото само веднъж.
След това нещата не се бяха получили: учене, развлечения, живот. Честно казано, искаше да изтрие това едно посещение от паметта си. Точно тогава там се появи Максим. Максим беше внук на дядо ѝ. Е, нейният дядо.
Баба винаги е била известна с красотата си. Така казваше майка ми, преди да замине за чужбина с нов ухажор и да остави 17-годишната Алина на грижите на баба си. Така говореха и всички селяни. Както и да е, когато бабата беше на петдесет години, тя се омъжи повторно.
Както самата тя призна – за първата си любов, с която на младини глупаво се разделила. Алина харесваше дядо Григорий: спокоен, добър и баба, която искрено обичаше до последния си ден. Само че той имаше един съществен недостатък – внукът му Максим.
Макар че отначало Алина нямаше нищо против Максим. Напротив, тя с нетърпение очакваше да се запознае с него. В детството ѝ се струваше, че всички хора са приятели. Освен това Максим беше с три години по-голям от нея, което означаваше, че би трябвало да ѝ е интересно да бъде с него.
Но когато Максим най-сетне се появи, Алина веднага разбра, че приятелството няма да се получи с такъв арогантен тип. Той я гледаше отвисоко, постоянно я наричаше малко момиче, което я дразнеше неимоверно. Скараха се всеки път, когато пресичаха пътя си в къщата на баба ѝ и дядо ѝ.
И всеки път Алина се нахвърляше върху него, опитвайки се да започне битка. Максим, разбира се, не се биеше с нея – той просто я обгръщаше с ръце, отнасяше я в къщата и обявяваше: “Алина отново се бие. Но аз не мога да отвърна на удара.” И какъв беше резултатът? Максим беше похвален, а тя беше смъмрена. Как го мразеше!
След това не се виждаха три или повече години. Срещнаха се на погребението на дядо ѝ, а след това, няколко месеца по-късно, на погребението на баба ѝ. След погребението останаха сами в празната къща и Алина го погледна с изненада. Момчето отдавна беше надраснало младежката си тромавост и сега пред нея седеше привлекателен млад мъж: широкоплещест, висок – с една дума, мечтата на всяко момиче.
– Защо ме гледаш, без да мигнеш? Пак ли ще се карате? – попита той.
Алина въздъхна.
– Каква битка?
– О, ти си забравил, нали?
Алина изхлипа:
– Боже, по-добре да си спомниш нещо, което се е случило преди да се родим!
– Какво ще правим с къщата? – Той премина към въпроса.
– Не знам. Нека си стои, предполагам. Няма смисъл да я продаваме – ще ни дадат жълти стотинки. Никой няма нужда да живее тук. Ще идваме тук за празниците, за всеки случай.
Алина въздъхна и за пръв път се съгласи с Максим:
– Вероятно си прав.
Той повдигна вежда:
– Какво чувам? Признаваш ли, че съм прав?
Алина се разпали:
– Стига вече! И изобщо, ако искаш – живей тук. Не ми е нужно. Скоро ще се омъжа.
– Няма как! И някой ще рискува с такова упорито момиче?
Колко обидена се почувства тя! Алина едва се сдържа да не се нахвърли по детски с юмруци върху Максим. А той сигурно е разбрал всичко, защото се усмихна. Алина беше готова да се прокълне, че е издала чувствата си. И така, без да решат нищо конкретно и заявявайки, че никой от тях не се интересува от къщата, те се разделиха, за да не се срещнат повече.
Изминаха само две години. Сега Алина се запъти към селото, защото просто нямаше къде да отиде. Разбира се, можеше да се настани при приятелки, а после да си наеме жилище, но парите й бяха съвсем малко. По-точно, нямаше никакви. Всички спестявания, събрани за малък апартамент, Алина даде на годеника си за сватбата.
Заедно решиха да организират пищно тържество, тъй като годеникът й вече имаше жилище – прекрасен двустаен апартамент в центъра на града. Всичко беше планирано, когато се разбра, че Алина е бременна.
Антон – така се казваше годеникът на Алина – се зарадва, сякаш беше получил подарък за цял живот. Той веднага пое организацията в свои ръце:
– Добре, отиваш в санаториум. Имам познат, който може да ти уреди билет. Сега имаш нужда от това.
– Но, Антон, сватбата ни…
— Аз ще се погрижа за всичко. Ти само трябва да избереш сватбена рокля. Трябва да си силна и здрава, а там има всякакви процедури за поддържане на здравето — Антон направи загадъчен жест с ръка и Алина се разсмя.
— Добре, убеди ме. Ти си най-добрият за мен.
Антон я погледна сериозно:
— Нямаш представа колко много значиш за мен.
Говореха си по телефона всяка вечер. Антон разказваше за подготовката за сватбата, Алина споделяше впечатленията си от изминалия ден.
— Антон, толкова ми липсваш. Нека по-бързо да се приберем вкъщи.
— Е, като малка си. Мисли за това, че сега се грижиш за здравето на нашето бебе. Между другото, утре няма да можем да се чуем. Ще отидем да разгледаме залата и ще се забавим. Трябва да преценим как да украсим всичко. Разбираш, че ако не следиш, всичко ще бъде направено набързо.
Алина въздъхна. Тя знаеше много добре колко отговорен е Антон.
— А след утре ще дойда.
— Много добре. Ще те посрещна.
— Антон, от гарата до теб са пет минути пеша. Не съм болна, а бременна. По-добре се заеми с романтична вечеря. Много ми липсваш.
Алина летеше от гарата като на криле. Представяше си как ще прегърне Антон, как той ще я целува нежно… Но вратата отвори някаква непозната жена.
— За кого сте?
— Как за кого? Антон у дома ли е?
— Антон при хазяина на апартамента? А вие, всъщност, кои сте?
Жената се усмихна:
— Аз съм домакинята. Твоят Антон наемаше апартамента ми. Тръгна си, негодник, и не плати за последния месец. А ти си коя за него? Ще платиш ли?
Алина се обърка:
— Това е някакво недоразумение! Бях в санаториум. Антон е тук. Подготвяше се за сватба. Всичките ми вещи са тук! Какво говорите?
Алина отблъсна жената и се втурна в апартамента. Вещите на Антон ги нямаше. Даже личните й вещи лежаха разхвърляни по пода. Тя вдигна една блуза, после друга… После се обърна към домакинята:
— Трябва да се обадим в полицията! Нещо му е станало!
Та тя поклати глава:
— Нищо му не е станало. Пиеше и се забавляваше с момичета две седмици. Съседите се обаждаха, оплакваха се. А като казах, че ще дойда, той изчезна, остави всичко.
— Но ние се готвим за сватба! Ще имаме дете!
Жената явно съжали непутесната Алина:
— Ти знаеш в кой ресторан е сватбата. Отиди там. А ти му се обади ли?
Алина кимна. Телефонът беше изключен. Тя не обърна внимание на това, защото Антон често забравяше да го зарежда:
— Да, права сте. Веднага отивам.
— Вземи си нещата, защото ще ги изхвърля на боклука.
Алина бързо събра вещите си. Не намери пари никъде. На прага стопанката я спря:
— Ти живееше тук с него, нали? Давай, плати за месеца.
Момичето безропотно даде парите, въпреки че почти нищо не й беше останало. В ресторанта не знаеха нищо за Антон, а още по-малко за сватба. Алина осъзна истината – Антон просто я беше изоставил, присвоявайки парите й. Това просто не можеше да бъде, но всичко сочеше именно към това.
Тя излезе на улицата, намери пейка в най-далечния ъгъл на парка и дълго плака там. После реши, че ще отиде в селото. Не можеше да види никого в този момент. Всички ще я съжаляват, сякаш е погребала някого. Парите й стигнаха само за билети и няколко питки.
Тя се упрекваше, че послуша Антон и напусна работата си пред санаториума. Разбира се, че и заплатата си даде на Антон, за да бъде сватбата наистина разкошна. Автобусът изпусна черен дим и изчезна зад завоя.
А Алина, грабна чантата с всичките си вещи и се запъти към къщата на баба си. Настроението й постепенно се подобряваше. Винаги й беше харесвало тук: въздухът беше вълшебен, красотата – неземна.
Тя се приближи до къщата и замръзна. Всичко наоколо беше окосено, чисто, уютно. Отвори портата… И пред нея се появи Максим.
— Каква изненада! Кой ни е навестил!
Максим беше в шорти и без тениска. Значи, вече се беше настанил тук.
— А ти? Кога? Какво правиш тук? — изстреля тя.
Максим се усмихна:
— Реших да си почина. Душевно и физически — той кимна към чантата й. — А ти, виждам, също не си за един ден.
Алина изведнъж почувства, как първо я засълзиха очите, а после горещи сълзи потекоха по бузите й. Защо? Защо с нея винаги е така? Защо е тук, за да се подиграва? И без това й е непоносимо болно. Последната й желание в този момент беше да види Максим. Всъщност, и Антон също.
— Ей, какво имаш?
Тя усети нежно докосване до бузата си – той сякаш изтриваше сълзите й. После Максим грабна чантата й и заповяда:
– Да влизаме в къщата. Още не ни трябваше някой да види как главната хулиганка на селото плаче.
Алина неволно се усмихна. Някога беше хулиганката.
Максим я настани на дивана, тича да донесе вода, донесе я и й подаде чашата:
— Хайде, разкажи. Запомни: няма нерешими проблеми.
Алина му върна чашата:
— Мога ли да поживея малко тук? Няма да ти преча.
— Луда ли си? Това е твой дом, както и мой. Живей, колкото можеш.
На сутринта Максим надникна в стаята:
— Бързо, закусвай!
Алина първо се усмихна, но после си спомни, че няма пари, което означава, че няма да може да си купи дори храна:
— Не искам. Не ям сутрин.
На обяд тя каза, че е на диета, а вечерта Максим я притисна до стената:
— Значи така, Алина. Въпреки че като деца се карахме повече, отколкото живеехме нормално, аз все пак нося някаква отговорност за теб.
Седни, разкажи ми какво се е случило. И най-важното, обясни ми защо не ядеш. Страхуваш се, че ще те отровя?
Тя се държеше колкото можеше. Но Максим я гледаше така, а и гладът даваше за себе си. Алина плачеше и разказваше. Максим слушаше мълчаливо. Когато тя свърши, той стана.
— Добре, ще започна отначало. Ти не си се променила ни най-малко. Все същата напълно безотговорна момиче. Защо мислиш само за себе си? Помисли ли за детето? Какво ще яде, ако ти не ядеш нищо?
Алина мигаше объркано.
Максим я взе за ръка, отведе я до масата, наложи й макарони по флотски и постави салата.
— Яж и слушай ме. Ще намеря твоя Антон. Не търсихме такива, но не обещавам, че ще се върне при теб. За сметка на това ще върне парите, това е сигурно.
— Не искам да се връща, не искам ти да…
— Това е добре, значи ставаш по-умна. Какво още мога да ти кажа? Никой не е застрахован от грешки и не е нужно да се криеш.
Мина месец. Алина се разкраси. По бузите й се появи руж, коремът й бавно започна да се закръгля. Максим се моташе из града, вероятно по работа, но винаги се връщаше вечер. Тя готвеше, подреждаше и красеше къщата и двора.
Веднъж той дойде, сложи на масата пачка пари.
— Разбирам, че това не е всичко, но той със сигурност няма повече. Може, разбира се, да му дадем срок да потърси.
Алина погледна изненадано Максим.
— Кажи ми, ние винаги се карахме, а ти правиш толкова много за мен. Защо?
Максим я погледна объркано и дори малко уплашено.
— Да, защо.
— Максим, не ме лъжи. Ти изобщо не умееш да лъжеш.
Той се усмихна и седна на стола.
— Знаеш ли колко пъти през тези години съм мечтал, че ще живеем така двамата тук, под този покрив? Ще бъде такова съвпадение.
Дори помолих съседката да ми се обади веднага, ако дойдеш. И докато сме тук заедно, бях сигурен, че няма да си тръгнеш само от упорство. А аз ще мога да ти докажа, че съм точно човекът, от когото се нуждаеш. Ето, всичко е почти така, както съм мечтал. Да…
— Само че аз съм бременна — въздъхна Алина.
— Максим, но ти винаги си ме мразил.
— Кой ти е казал такова нещо?
— Кой? Ти не можеше да издържиш и секунда, без да ме изнервиш. И го правеше нарочно.
— А какво ми оставаше? Да ти кажа, че ме харесвам? За да ме направиш за посмешище?
Алина го погледна обезкуражена. Сега всичките им скандали изглеждаха съвсем по друг начин.
— Каква съм аз… Максим, прости ми.
— Няма за какво да те прощавам. Благодаря ти, че прекара този месец с мен. Ще ти кажа веднага, не ми стана по-леко, а много по-тежко.
— Защо?
— Защото сега изобщо не разбирам как ще мога да живея без теб.
— Максим, но аз съм бременна от друг мъж.
— Не разбирам тези думи. И това какво общо има? Или наистина мислиш, че детето, твоето дете, може да стане чуждо за мен?
— Добре, защо да преливаме от празно в празно? Кога ще дойдеш в града?
Алина не отговори. И той се обърна изненадан. Тя се усмихваше.
— Алина, какво има?
— Знаеш ли, Максим, нищо не се е променило. Все още искам да те ударя, за да дойдеш на себе си. Ако не ме целунеш веднага, ще те ударя с нещо.
Максим внимателно направи крачка напред. В главата му профуча филмът „Девчата“, където главният герой целува героинята и веднага я обгръща с ръце, очаквайки удар. Сега се чувстваше почти същото, но удар не последва. Алина го прегърна и сериозно каза:
— Не ме пускай, моля те, никъде, защото без теб съм напълно безпомощна.
