Една вечер София чу Тодор да говори по телефона.
– На шест е. Майка ѝ почина. Не знам какво да правя с нея… Чужда ми е.
Тя се сви зад гардероба. Сълзите ѝ капеха тихо.
На следващата сутрин събра смелост и застана в коридора, докато той обуваше обувките си.
– Тате… няма да ям много. Няма нужда от нови дрехи. Мога да спя и на пода. Само… не ме давай…
Той не каза нищо. Но нещо вътре в него се пропука.
Тази нощ не мигна.
Спомняше си как Ева я люлееше. Как му казваше:
“Когато ме няма… тя ще бъде онова, което ти е останало от любовта.”
На сутринта София отвори очи…
И Тодор беше там.
Седеше до нея.
Мълчаливо. Несигурен.
– Не знам как се става баща.
Но… ако искаш… ще опитам.
София не каза нищо.
Само го прегърна.
После дойдоха дните. После седмиците.
Трудни. Несръчни. Истински.
Тодор ѝ правеше сандвичи.
Водеше я на училище.
Опитваше да ѝ заплете косата. Не се получаваше. Но тя се смееше.
Една вечер ѝ прочете приказка. Гласът му трепереше.
А тя го слушаше, като че ли е песен.
Минаха месеци. Година. После втора.
На тържеството в училище София рецитираше стихотворение.
А Тодор я снимаше с телефона, преглъщайки сълзите си.
Сега всички знаеха:
това не беше “онази” дъщеря. Това беше неговата София.
Понякога вечер той се усмихваше сам, гасейки лампата.
“Не аз я спасих.
Тя спаси мен.”
Защото понякога…
едно малко сърце,
което не се отказва да вярва в теб,
е всичко, което ти трябва, за да станеш отново човек.
