Лена пътуваше в маршрутката, стискайки към себе си внимателно превързана кутия. Вътре имаше два домашно приготвени пая: шарлотка с вишни и нежен медовик. Именно тези сладкиши толкова обичаше свекърва й – Валентина Павловна.
Синовете и съпругът й никога не запомняха дати, не се отличаваха с внимание към дребните неща. А Лена – бивша учителка, човек с почтеност до мозъка на костите си – винаги се стараеше да запази топлината в отношенията. Особено със семейството на съпруга си. Дори ако това й се отдаваше с усилие.
Тя погледна екрана на телефона: 1 май. Утре е рожден ден на Валентина Павловна.
Но Лена си помисли: по-добре да дойда по-рано. Да помогна, да почистя, да сложа цветя, да изпека нещо заедно. Често си спомняше как като дете идваше при баба си в селото. Топлото, грижовно посрещане, което правеше всяко посещение празник. Именно това чувство искаше да подари на свекърва си. Искаше жената да се чувства нужна, обичана, незабравена.
Таксистът я остави пред старата къща. Портата беше леко отворена, сякаш чакаше гост. Лена почука – нямаше отговор. Влезе внимателно. От кухнята се чуваше глас. Мъжки. Глух, раздразнен:
– Мамо, защо я защитаваш? Тя разруши всичко!
Лена замръзна.
Това беше гласът на Егор.
Неговият глас. Но той замина на командировка във Воронеж! За три дни. Така каза…
Босоножките безшумно стъпиха по пътеката. Лена влезе в дълбочината на градината и спря пред отворения прозорец на кухнята.
— Егор, не се разпалвай — каза уморено Валентина Павловна. — Лена е добра. Никога няма да кажа нищо лошо за нея. Всички семейства са различни. Ти някога я обичаше… може би и сега я обичаш?
— Стига, мамо. Разведени сме. Край. Не искам да говоря за това.
Сега съм с Ирина, при нас всичко е наред. Престани.
Пауза. Тежка. Безкрайна.
Лена стоеше, сякаш някой я беше облял с ледена вода отвътре. Развели се? Той подал молба за развод без думи, без разговор, без причина? Сякаш животът им беше просто бележка, която можеше да се изхвърли?
И едва след миг забеляза, че тортата е изплъзнала от ръцете й. Кутията се удари в земята, отвори се и по пътеката се разля черешовата плънка, като кръв върху светлия пролетен фон.
Лена седна на дървена пейка до къщата. Ръцете й трепереха. Скри лицето си с длани. Сълзите още не течаха – замръзнаха някъде вътре, без да се решават да избликнат.
Вятърът профуча. Градината цъфтеше. Бабините нарциси, люляк, първите листа. Въздухът беше пропит с пролет… и предателство.
След няколко минути Валентина Павловна я намери там. Излезе от къщата, видя смачканата кутия, изцапания пай и седналата, като изгубена, снаха си.
— Леночка… — тихо каза тя, спускайки се до нея. — Чу ли всичко?
Лена мълчеше.
— Прости ме… Не знаех, че ще дойде. Мислех, че утре ще дойдеш.
— Той каза, че сме се развели — прошепна Лена. — А аз дори не подозирах, че нещата са толкова зле между вас.
— Имахте трудности… но вярвах, че ще се справите.
— Значи е намерил друга, — каза Лена. — А аз му носех пайове, цветя, играех „мила мама“…
По-възрастната жена стисна ръката й. Силно. Мълчаливо. Дълго.
И едва след това прошепна:
— Ти не си виновна за нищо. Той… Той се изгуби. Мъжете често не си тръгват заради друга жена, а заради себе си. От страховете си, от грешките си. Ти си добра. Не си позволявай да мислиш друго.
Този ден те не си казаха повече нищо. Просто седяха една до друга. Валентина Павловна донесе чай и те го пиха в градината. Лена не плака. Сълзите останаха вътре, като незрели плодове – още не готови да изпуснат сока си.
На следващия ден Лена все пак поздрави свекърва си. Само че вече не като снаха. А като близък, скъп човек. Те се прегърнаха и в този момент Лена за първи път почувства как в нея се пробужда сила. Не от болка. Не от обида. А от осъзнаването, че тя е способна да преживее и това.
Минаха два месеца.
Лена нае апартамент в града, намери работа в център за деца с увреждания – преподаваше музика. Живееше тихо. Без излишни думи. Без обвинения. Без болката, която преди разкъсваше сърцето й.
Една вечер Валентина Павловна й се обади.
— Леночка, мога ли да дойда при теб? Трябва да отида в болницата — за изследвания, преглед. Не възразяваш ли?
Лена не отговори веднага. Само вдъхна дълбоко
— Разбира се, ела, мамо.
Така Лена намери в живота си истинска майка – не свекърва, а близък, скъп човек. А с Егор вече не общуваха.
Един ден той все пак реши да й пише: кратко съобщение – „Прости. Бях неправ.“
Лена просто го изтри. Не от злоба – спокойно, като нещо вече далечно и ненужно.
Животът си течеше по старому. Болката започна да отминава, оставяйки място на уважението – към себе си, към любовта си, към спомените и към жената, която някога в градината я хвана за ръка.
Минаха три години.
Този ден Лена вече не възприемаше като трагедия. По-скоро като начало на ново отброяване. С него започна вторият й живот: тих, зрял, изпълнен със смисли, които преди не забелязваше.
Тя престана да се страхува от самотата. Сега живееше истински.
Всяка сутрин започваше с чайник в светлата кухня и лека усмивка – на стената висеше детска поделка, подарена от един от учениците. Кръгло слънце, синьо небе, цветя и надпис с неравни букви: „Льона Викторовна, Вие сте най-добрата“.
Тя не се омъжи отново. Не защото не искаше, а защото вече не търсеше този, който „трябваше да бъде“. Научи се да бъде опора за себе си.
А Валентина Павловна с времето стана за нея истински близка. Когато тя започна да има проблеми с краката, Лена я взе при себе си. Малка уютна спалня с маргаритки във ваза, бабино кресло, плед с бродирани мотиви и котка, която се грееше на перваза – всичко това стана част от съвместния им живот.
Един ден Валентина Павловна тихо каза:
— Знаеш ли, Леночка… Ти беше като родна дъщеря за мен. Дори повече. Синът ми ме забрави, а ти… Ти остана. Благодаря ти.
Лена не отговори нищо. Само стисна по-силно ръката й.
Когато Валентина Павловна си отиде – тихо, в сън, сякаш се разтвори в първите лъчи на зората, – Лена дълго седеше до нея. Плачеше. Тихо, без ридания. Както се сбогуват с тези, които са обичали много.
После излезе в градината, засади люляк и записа в бележника си: „Мамо. Пролет. Благодаря ти.“
Година по-късно отново почукаха на вратата. На прага стоеше мъж – слаб, с прошарени коси, с тревожен поглед.
– Здравейте… Аз съм братът на Егор. Казвам се Павел. Вероятно не ме помните…
– Помня ви – кимна Лена.
— Майка често говореше за вас. До самия край. Вие… бяхте всичко за нея.
— За мен също беше всичко, — отговори твърдо Лена, без да откъсва поглед. — Влизайте.
Той дълго не се решаваше да седне, нервно преминаваше от крак на крак.
— Знам каква история ви свързва с брат ви… Но дойдох да кажа едно: благодаря ви. Вие бяхте утеха и пример за нея. Тя винаги казваше, че ако имаше дъщеря, би искала да прилича на вас.
Лена се усмихна през сълзите си — топли, благодарни.
— Благодаря, че дойде. Сирената цъфна. Искаш ли да ти я покажа?
Излязоха в градината. Цъфтящата сирена наистина цъфтеше толкова пищно, колкото и онзи ден преди три години.
Павел внимателно откъсна малка клонка и я подаде на Лена.
— Животът продължава, нали?
— Да — отговори тя. — Само че сега — с любов. Без условия. Без страх. Просто такава, каквато е.
Вечерта Лена седна на пианото. Децата се разпръснаха, в къщата беше тихо. Пръстите й сами намериха познатите акорди. Проста, светла мелодия — тази, която някога беше поискала Валентина Павловна.
Докато свиреше, Лена отново плачеше. Но тези сълзи бяха други – от топлината, която се таеше в нея, от любовта, която не беше изчезнала.
И от увереността, че е избрала правилния път.
