Мама винаги е била загадка за мен. Мълчалив, фокусиран върху ежедневните задължения. Когато бях дете, завиждах на приятелките на техните майки – тези, които можеха да прегръщат, хвалят, шегуват. Майка ми беше различна. Винаги сериозна, винаги далечна, сякаш нещо е зазидано в нея.
С възрастта се научих да го приемам. Казвах си: “тя е такава. Друго поколение. Твърд като камък”. Но вътре винаги изпитвах съжаление. Исках тя да каже: “Гордея се с теб”. Тя никога не е правила това. В трудни моменти тя само сви рамене и повтори: “трябва да си силна”.
Когато тя си тръгна, останах сама с всичко това. С разкаяние, че не можах да се доближа до нея. С въпроси, на които нямаше кой друг да отговори.
Започнах да чистя нещата й. Килер, пълен със стари пуловери, чекмеджета с пожълтели снимки, които знаех наизуст. Кутии с документи, ръкописи на рецепти, бележки за разходите. Всичко е толкова обичайно, болезнено ежедневно.
Докато не попаднах на писмото. Сгънат спретнато, в плик без адрес. На листчето нейният малък почерк, познат от листата в хладилника. Но това, което прочетох, не приличаше на нито една от тези кратки бележки.
“Когато си тръгна, мислех, че и сърцето ми ще спре да бие. Но трябваше да бъда силна заради нея. Не можех да плача до нея, защото не исках тя да вижда слабостта ми. Сега мисля, че може би затова винаги съм била толкова тиха. Страхувах се, че ако си позволя сълзите, те никога няма да свършат.”
Това беше писмо до баща ми. Мъжът, който ни напусна, когато бях на пет години. Мама никога не е говорила за това. Никога не съм чувала от нея как си е тръгнала. И това писмо имаше всичко-самотата, болката, раздора, за да покаже колко много страда.
Седях с това писмо в скута си и сълзи се стичаха по бузите ми. Защото изведнъж я видях различна. Не студена и безчувствена, а … ранен. Жена,която е затворила цялата си любов толкова дълбоко в себе си, че никога повече не я е показвала.
Помислих си за всички моменти, когато се опитвах да се доближа до нея и тя мълчаливо се отдръпна. За това колко често се чувствах невидим. И разбрах-това не беше безразличие. Това беше страх. Страхуваше се, че ако той ме пусне в сърцето си, то отново ще се разпадне.
Дните след смъртта й бяха пълни със спомени. Разхождах се из празния апартамент и чувах ехото на нейните стъпки. Докосвах чашите, от които пиех кафето си, и усещах как ми липсват тези прости моменти – дори ако по това време не можех да ги оценя.Понякога имам чувството, че искам да върна времето назад. Седнете до нея на кухненската маса и попитайте: “Мамо, как се чувстваш? От какво се страхуваш?”. Но знам, че не мога повече. Всичко, което ми остана, беше писането – и знанието за това, което изглеждаше като студ, всъщност беше тишина, пълна с болка.
Днес, когато затварям чекмеджетата с нейните неща, усещам ново спокойствие в себе си. Защото, въпреки че нямахме време да поговорим – въпреки че тя никога не ме прегърна така, както исках-вече знам, че тя обичаше. Тя просто не можеше да покаже тази любов.
И сега, когато самата тя все повече прилича на нея-в очите, в малки жестове-обещавам си едно: ще помня, че зад всяко мълчаливо лице може да се крие сърце, пълно с емоции. И че никога не е късно да се опитаме да разберем. Дори ако този разговор вече е само в главата ми.
