Когато бях малка, всички казваха, че имам очите му. Сиво като лист от езеро, когато небето се събира под дъжда. Баба ми каза, че приличам на него в движенията, че “дори пръстите ти са същите като неговите”. Дълги години това ми беше достатъчно. Защото нямах нищо друго.
Баща ми напусна, когато бях на седем години. Не помня нито кавги, нито драми-само че той спря да идва. Той не беше на моите училищни пиеси, не ме видя да губя зъб на Бъдни вечер, не ме чу да плача, защото никой не искаше да седи в автобуса с мен на пътуване.
Мама не говореше лошо. Тя каза накратко: “той не знаеше как да бъде баща. Но вината не е твоя”. И въпреки че исках да повярвам, че това е вярно,все още имаше тази малка мисъл, която живееше в сърцето ми: “може би, ако бях различна… той щеше да остане”.
С времето се научих да живея без него. Но той беше. Вътре. Във всеки въпрос дали ме помни. Във всяка фантазия тя може някой ден да почука на вратата. Че той ще каже: “Съжалявам. Исках да те намеря. Липсваше ми”.
Отдавна мечтая за това. Дори когато бях възрастен и казах на всички, че”темата е затворена”. Той не беше. Просто се научих да крия болката зад цинична усмивка.
До един ден … съдбата не реши вместо мен. Получих съобщение от братовчедка ми извън града. Тя написа: “видях баща ти. Работя в работилница. Ако искате, мога да ви дам адреса”. Гледах на тези думи като хипнотизирана. Адрес. Той съществуваше. Той съществуваше.
Отидох там след няколко дни. Влязох със сърце в гърлото. Той стоеше до колата, сивокос, уморен. Видях профила му-и усетих как цялото му тяло се напряга от страх. Не от гняв. От нещо по-дълбоко. От надеждата, която се бори с разума.
– Добро утро … казвам се Лена – казах аз. – аз съм твоята дъщеря.
Той ме погледна. Той мълчеше. И тогава той отмести поглед и въздъхна.
– Лена … това име ми казва нещо… Днес е рожденият ти ден? – попита той с безразличие.
– Толкова. Имам.
– Не помня. Извинявам.
Тези думи ме удариха по-силно от всяка обида. Защото в този момент всичко се срина. Години на чакане. Хиляди сцени в главата му, където той плачеше, извиняваше се, казваше, че ме търси. А той … той дори не си спомни, че днес е рожденият ми ден.
Казах нещо учтиво. Че нищо не се е случило. Че просто исках да го видя. Че не очаквам нищо. И тогава си тръгнах. Не плаках веднага. Плаках вечерта. Друг. Вкъщи. Тихо, за да не чуе никой. Не защото съм разочарована. Само защото най-накрая разбрах. Че няма нужда да чакам повече.
Тази среща не ми донесе облекчението, което търсех. Но донесе нещо различно. Затваряне. Мълчаливо съгласие, че не всичко може да бъде върнато. Не всеки има желание да погледне в очите на миналото.
Няколко седмици по-късно му написах писмо. Не с обида. С Истината. Че съм пораснала. Живях живота си без него. Че няма да се обаждам или търся. Но му пожелавам спокойствие. Защото и аз най-накрая имам своя.
И днес, когато мисля за баща си, вече не усещам тази дупка вътре. Остана следа. Но тя не кърви. Вече знам, че стойността ми не зависи от това дали някой ме помни. И че дори той никога да не ме е обичал-мога да се обичам така, както винаги съм заслужавал.
Понякога все още се хващам да гледам по-възрастните мъже в трамвая и за частица секунда се чудя: “той също ли е зарязал някого?”. Но веднага след това настъпва мир. Толкова тих, зрял, без горчивина.
Защото този ден-макар и болезнен-най-накрая затвори вратата, която бях оставяла открехната от години. И знам, че няма кой друг да чака зад тях. Но пред мен все още има цял живот – Моят собствен. Вече не на копнежа, а на силата, която намерих в себе си.
