Преди няколко години работех с една жена. Винаги идваше навреме, вършеше си работата мълчаливо и никога не се забъркваше в конфликти. Повечето дори не ѝ знаеха името. Един ден една нова колежка — без изобщо да я познава — се изсмя на глас и каза:
— Еха, тя всеки ден ли идва облечена така? Все едно е избягала от простора…
Повечето се разсмяха.
Всички — освен мен.
И освен нея.
Жената не каза нищо. Само наведе глава, прибра си нещата и си тръгна преди да изтече смяната ѝ.
На следващия ден не се върна.
Шефката ни съобщи, че е подала оставка.
По-късно разбрахме, че от седмици преживявала раздяла, че дъщеря ѝ била болна,
и че тази работа била единственото, което я крепяло.
Едно-единствено изречение.
Една шега, казана “на майтап”.
И всичко се срина.
От този ден разбрах нещо много важно:
Думите не ги отнася вятърът.
Остават.
Болят.
А понякога… оставят белези, които дори годините не могат да заличат.
Поуката?
Ние не знаем какво преживява човекът до нас.
Затова, ако няма какво добро да кажеш — по-добре не казвай нищо.
Защото думите имат сила:
или вдигат… или разрушават.
