Беше обикновен следобед. Миех чиниите, когато телефонът ми иззвъня.
— Мамо?
Замръзнах. Гласът беше детски. Не разпознах номера.
— Коя си ти? — попитах.
— Аз съм София. Няма ли да дойдеш да ме вземеш днес?
Първо си помислих, че е грешка. Но начинът, по който произнесе „мамо“, ми стегна гърдите.
— Къде си, София?
— В училище. Госпожата ми каза да ти се обадя.
Светът ми спря.
Отидох на адреса, който ми даде. Беше начално училище на двайсет минути от нас. Попитах за София. Гледаха ме странно, но ме пуснаха.
И там беше тя — шестгодишно момиченце с къдрава коса и същите зелени очи като на съпруга ми.
Стомахът ми се сви на топка.
— Здравей… — казах с разтреперан глас. — Как се казва татко ти?
— Марио — отвърна веднага. — Марио Станков. Каза ми, че си ми тайната мама.
Кръвта ми се смрази.
Обадих се на Марио. Не отговори. Отидох направо на работа при него. Да го видя очи в очи беше като да гледам как се срутва кула от карти.
— Коя е тя?! — изкрещях, като му показах снимка, която бях направила на момиченцето.
Онемя. После сведе очи.
— Дъщеря ми е… от Карина.
— Коя Карина?!
— Бившата ми. Срещахме се няколко пъти… докато с теб… нали…
Ударих го през лицето.
— А защо ме нарече „мамо“?
— Защото Карина си тръгна преди няколко седмици. Остави я при мен. Аз… не знаех какво да правя.
Седнах на леглото същата нощ. София спеше в стаята за гости. Част от мен я мразеше, че съществува. Друга — искаше да я прегърне.
Не беше нейна вина.
Тя беше негова дъщеря. Но също така… беше едно самотно дете, с изчезнала майка и страхлив баща.
Минаха три месеца.
Марио си тръгна. Буквално. Остави бележка и ключовете.
София още е тук.
Не съм я родила. Не съм я искала. Не съм я търсила.
Но всяка вечер, когато ме нарича „мамо“ с онзи поглед между страх и надежда… не мога да не ѝ отговоря с „тук съм“.
Може и да не сме се родили свързани. Но понякога любовта идва неочаквано. И остава.
