Роза хвърли парцала върху масата с рязко движение. Потта се стичаше по челото ѝ, а мускулите на гърба ѝ бяха напрегнати като струни на цигулка. Цял ден беше чистила, готвила и събирала чинии, които никой не си правеше труда да занесе до мивката.
— Няма ли да си мръднеш и пръста? — попита тя, застанала пред дивана, където съпругът ѝ, Георги, прелистваше каналите с безразличие.
— Аз работя, Роза. Уморен съм — отговори той, без да я погледне.
— А аз какво? Това не е ли работа? Да не би къщата да се чисти сама? Да не би храната да се появява с магия? — Гласът ѝ се пречупи накрая. — Не мога повече, Георги. Изгарям.
— Винаги преувеличаваш — измърмори той и смени канала.
Роза не каза повече. Влезе в спалнята, събра малко дрехи в една раница и излезе, без да заключи вратата.
През следващите дни Георги не знаеше къде да гледа. Къщата миришеше на застояло, чиниите се трупаха, а тийнейджърите му го гледаха като счупена мебел. Мълчанието тежеше повече от отсъствието.
Седмица по-късно той почука на вратата на сестра си, където Роза беше отседнала.
— Имам нужда от теб, Роза. Наистина имам нужда — каза той с почервенели очи. — Не знаех колко много правиш, докато не спря да го правиш. Провалих се.
Роза го погледна дълго време. Не можеше да скрие умората по лицето си, но вдигнатата ѝ брадичка излъчваше достойнство.
— Няма да се върна, за да бъда отново слугинята. Връщам се, ако сме отбор. Ако и ти готвиш понякога, ако събираш нещата си, ако говорим. И децата също. Вече не съм невидима, Георги.
Той кимна. През следващите дни всичко беше тромаво — Георги прегаряше ориза, а децата мрънкаха, когато трябваше да изхвърлят боклука. Но нещо започна да се променя. Задачите се разпределяха. Вечерите се споделяха. Роза започна да се усмихва — малко в началото, а след това все повече с всеки изминал ден.
И за първи път от години се почувства видяна.
