Рано сутринта се събудих с едно единствено чувство – умора. До шест вечерта трябваше да свърша много неща. Очаквахме гости – родителите ми, родителите на Петър, съпруга ми, нашите приятели и някои колеги. Защо толкова много хора? Днес ми ставаше 40. Тази дата винаги ми се струваше далечна и незначителна, но сега беше реалност.
Синът ми Калоян стана малко след мен. Той ме целуна по бузата и ме поздрави, преди да тръгне към приятелите си.
– С момчетата сме се разбрали да покараме велосипеди. Ще се върна до шест – каза той.
Не го спрях. Беше ми приятно, че поне той не забрави за празника. На дъщеря ми Марина изпратих съобщение, напомних ѝ да дойде до шест. Тя беше на вилата при приятелка.
Петър се събуди чак към девет. Аз вече се бях захванала с готвенето. Вечерта направих някои заготовки, иначе нямаше да успея с всичко.
Петър ме целуна по челото, поздрави ме и седна на масата с чаша кафе. Очаквах нещо – цвете, малък подарък, нещо. Но той не поднесе нищо.
– Няма ли да ми помогнеш? – попитах го. – Гостите ще дойдат скоро, а има още много за правене.
– Разбира се, ще помогна – каза Петър, без да отмества поглед от телефона си. – Само да дочета новините.
Но новините сякаш никога не свършиха. Той премести се в хола, седна пред телевизора и започна да гледа предавания. Аз се суетях в кухнята, борейки се с готвенето, сервирането, чистенето.
Около три часа пристигна сестра ми Нели. Тя ми поднесе подарък и предложи да помогне с подреждането на масата.
– А къде е Петър? – попита тя, докато пренасяше чинии.
– В хола – отговорих сухо.
Нели отиде при него и нещо му каза. След миг Петър се появи в кухнята и започна да поставя чиниите на масата. Бях благодарна на Нели – ако не беше тя, той вероятно така и нямаше да стане от дивана.
Гостите започнаха да пристигат точно в шест. Калоян и Марина също се прибраха навреме и ме поздравиха с подаръци. Салатите бяха готови, месото – изпечено, масата – подредена.
– Месото е сухо – изведнъж коментира Петър, докато дъвчеше.
– Много е вкусно! – побърза да каже свекърва ми, но Петър не млъкна.
– Просто казвам, че миналия път беше по-добре. А и трябва да внимаваш с тези салати. Ти си развалила фигурата напоследък.
Усетих как цялото ми тяло изтръпна от срам и обида. Не казах нищо, но всички видяха как лицето ми побледня.
Моята приятелка Марги се опита да разчупи напрежението с тост. Останалите гости също се включиха с пожелания, но думите на Петър още кънтяха в главата ми.
Когато дойде неговият ред да ме поздрави, той вдигна чаша и каза:
– Желая ти щастие и здраве, но и да се вземеш в ръце. Започни да се грижиш за себе си повече. Все пак си хубава, но можеш да бъдеш още по-добра версия на себе си.
Сълзите напираха в очите ми. Станах от масата и се прибрах в спалнята. Не исках да видя никого. Чувствах се унизена и пренебрегната. Легнах на леглото и просто лежах, докато гостите се смееха и забавляваха.
След малко обаче реших, че няма да остана тук. Станах, облякох новата си синя рокля с открит гръб – тази, която си бях купила специално за рождения си ден, но която не облякох, защото не се чувствах добре.
Гримирах се, сложих червило и излязох от спалнята.
– Така вече изглеждаш добре – каза Петър с доволна усмивка. – Сега вече ставаш за гледане.
– Няма да сядам на масата след това унижение – казах ясно. – Вие празнувайте, аз имам други планове.
Взех чантата си и излязох от апартамента. Отидох в ресторанта, където вече ме чакаше Деси – моята стара приятелка. Тя веднага разбра, че нещо не е наред. Прекарахме чудесна вечер заедно. Смяхме се, говорихме, танцувахме.
Петър ми звъня няколко пъти, но не отговорих. Не исках да говоря с него. Не исках да мисля за него.
Сега, на следващата сутрин, Петър още не е проговорил с мен. Аз също. И честно казано, не съм сигурна дали изобщо искам да говорим. Може би най-после е време да си кажа – „Достатъчно!“
