Започнах да продавам роклички, които мама шиеше от парцали. Не бяха нови, не бяха перфектни, но имаха нещо, което никой магазин не можеше да предложи – ръцете на мама, нейната търпеливост и мълчаливата ѝ обич.
Слагахме ги на въже, опънато между два кола пред къщата, точно до една дървена масичка, която се клатеше, сякаш и тя беше уморена. Сядах там с моето бурканче с монети, чакайки някой да спре.
– Колко струва тази, миличка? – питаха ме понякога, докосвайки внимателно една рокличка на цветя, закърпена на рамото.
– Пет лева, госпожо. Но ако ви харесва, ще ви я дам за четири. Мама казва, че всичко, направено с обич, струва повече от парите.
Хората се усмихваха. Понякога купуваха. Понякога не. Но аз пак се чувствах горда. Сякаш всяка продадена рокличка беше малка победа над глада, нежна ласка за мама.
– Не е нужно да стоиш там цял ден, Катя – казваше ми тя от вратата на къщата зад мен, с игла в ръка и очи, по-тъжни от уморени. – Още си малка.
– Но ти също стоиш цял ден и шиеш, мамо. Ако ти можеш, значи и аз мога.
Тя никога не ми каза „благодаря“. Не беше нужно. Казваше ми го всеки път, когато прокарваше ръка през косата ми, когато ми оставяше по някоя бисквитка, без да знам.
Бяхме бедни. Но имахме роклички на въжето, които се полюшваха под слънцето… и любов, която не се скъсваше дори от бедността.
