Никога не съм се смятала за романтична. Повечето от живота си съм живяла с твърдо стъпало на земята – сметки, работа, пазаруване, обяди, училище, лекари. Съпруг? Имаше. Живеехме заедно двадесет и седем години. Свързваха ни задължения, кредит и тихи вечери. За любов не се мислеше. Нямаше нито време, нито място за нея. Така трябваше да бъде.
След развода бях убедена, че всичко е зад гърба ми. Децата пораснаха, внуците растяха, аз бях спокойна, малко уморена, но примирена с факта, че някои неща просто не се случват. Имах градина, две котки, любими книги и разговори по телефона с сестра ми. И това трябваше да ми е достатъчно.
Докато не срещнах Анджей.
Не в киното, не на разходка, не чрез познати. Срещнах го в… автосервиз. Дойдох с повредена фара. Седяхме един до друг на пластмасови столове и чакахме колите си. Той заговори. За времето, за задръстванията, за това, че чаят от автомата има вкус на топла вода. И така… разговорът потече. Естествено. Човешки.
Предложи ми кафе. Първо се усмихнах, но исках да откажа. „Какво ще си помислят хората?”, „Ти си твърде стара за романтика”, „Имаш внуци, а не срещи” – тези гласове звучаха в главата ми. Но го погледнах в очите и казах:
– Защо не?
Кафето се превърна в вечеря. Вечерята – в съвместни разходки. После дойдоха неделите заедно, излети извън града, съвместно готвене. А по-късно… започнахме да се държим за ръце. Чувствах се лека, спокойна. Нямаше големи думи, само обикновена близост. Такава, каквато не бях познавала преди. Такава, която не може да се опише – но която не се забравя.
След няколко месеца реших да разкажа всичко на дъщеря си.
Седяхме в кухнята, пиехме кафе.
– С кого говориш толкова често напоследък? – попита тя. – Постоянно си усмихната.
И тогава й разказах. За Анджей. За това, че се срещаме. Че се чувствам добре с него. Че това не е приключение, а нещо сериозно.
Дъщеря ми мълчеше. Дълго. После само тихо каза:
– Не знам какво да мисля за това. Това е… неудобно.
Погледнах я изненадана.
– Защо?
Тя сви рамене.
– Мамо, ти си на шестдесет години. Той също не е млад.
