Звъненето на телефона в апартамента открива Елиът Роу пред готварската печка. В тигана се пържеше омлет, който изпълваше кухнята с аромат на чесън и разтопено масло. Той избърса ръцете си в кърпата и погледна раздразнено към екрана – номерът беше неизвестен.
– Ало? – Той отговори кратко и продължи да гледа чинията.
– Господин Роу, това е вашият семеен нотариус. Трябва да дойдете и да ме видите утре сутринта. Има дело за наследство. Трябва да подпишем документите.
Елиът се поколеба. Родителите му бяха живи и здрави, така че от кого можеше да наследи? Той дори не зададе въпроси, само кимна мълчаливо, сякаш го виждаше, и закачи слушалката.
Следващата сутрин беше облачна и мъглива. Докато Елиът шофираше през града, лекото недоумение постепенно се превърна в раздразнение. На входа на нотариалната кантора го чакаше самият нотариус.
– Влез, Елиът. Осъзнавам, че всичко това звучи странно. Но ако беше нещо нормално, нямаше да ви безпокоя в почивния ви ден.
Офисът беше празен. Обикновено там цареше оживление, но сега само ехото от стъпките по дървения под нарушаваше тишината. Елиът потъна в стола от другата страна на масата, скръстил ръце на гърдите си.
– Става дума за чичо ти – Уолтър Джонас.
– Нямам чичо на име Уолтър – възрази веднага Елиът.
– Той обаче ти е оставил цялото си имущество. – Нотариусът внимателно постави пред него старинен ключ, пожълтяла карта и лист хартия с адрес. – Имение на брега на морето. Сега то ви принадлежи.
– Съжалявам… Сериозно ли?
– Къщата е в средата на езерото Конама, в централната част на Кънектикът.
Елиът вдигна ключа. Беше тежък, покрит с избледняла шарка. Никога не беше чувал за този човек или за това място. И все пак нещо в него щракна – моментът, в който любопитството надделява над здравия разум.
Час по-късно раницата му съдържаше няколко тениски, бутилка вода и малко храна. Според навигатора езерото е само на четиридесет минути от дома. Това само засили интереса му: как можеше да не знае, че точно зад ъгъла го дебне такова място?
Когато пътят свърши, езерото се откри пред него, тъмно и неподвижно като огледало. В средата му стоеше къща, огромна и тъмна, сякаш израснала от водата.
На терасата на едно кафене край водата седяха възрастни мъже с чаши кафе. Елиът се приближи до тях.
– Извинете – започна той, – онази къща на езерото… Знаете ли кой е живял там?
Един от мъжете бавно остави чашата си.
– Ние не говорим за това място. Не ходим там. Трябваше да го няма още преди години.
– Но някой е живял там, нали?
– Не видяхме никого на плажа. Никога. Само нощем се чува шумолене на лодки. Някой попълва запасите, но не знаем кой. Не искаме да знаем.
На кея той забеляза избледняла табела: “Лодките на Джун”. Вътре я посрещна жена с уморено лице.
– Имам нужда от лодка до онази къща в средата на езерото – каза Елиът и протегна ключа. – Наследих го.
– Никой не ходи там – каза тя студено. – Това е място, което плаши много хора. Аз също.
Но Елиът не отстъпи. Думите му ставаха все по-настойчиви, докато накрая тя се съгласи.
– Аз ще я взема. Аз ще те взема. Но няма да те чакам. Ще се върна утре.
Къщата се извисяваше над водата като забравена крепост. Пешеходната пътека се поклащаше под краката. Джун пристана внимателно и хвърли въжето.
– Ето ни и нас – промълви тя.
Елиът слезе на разклатената дъска и искаше да ѝ благодари, но лодката вече се отдалечаваше.
– На добър час! Надявам се, че утре ще ме чакаш тук – извика тя и изчезна в мъглата.
Сега той беше сам.
Ръката му стигна до ключалката. Ключът влезе лесно. Чу се приглушено щракване и вратата бавно се отвори със скърцане.
Вътре миришеше на прах, но изненадващо свежо. Големи прозорци, плътни завеси и много портрети. Особено един от тях привлече вниманието ми – мъж край езеро, а зад него се извисяваше точно тази къща. Подписано: “Уолтър Джонас, 1964 г.”
В библиотеката стените бяха окичени с книги с бележки в полетата. В кабинета в ъгъла имаше телескоп и спретнати купчини с тетрадки – записи на наблюдения и метеорологични данни, като последните бяха от миналия месец.
– Какво търсеше той? – прошепна Елиът.
В спалнята имаше десетки спрени часовници. На скрина – медальон. В него има снимка на бебе, на която е написано “Роу”.
– Той ме следваше? Семейството ми?
На огледалото висеше бележка: “Времето разкрива това, което изглеждаше отдавна забравено”.
А на тавана имаше кутии с изрезки от вестници. Една от тях беше оградена в червено: “Изчезнало момче от Мидълтаун. Намерено дни по-късно без следи от нараняване.”. Годината е 1997. Елиът побледня. Това беше той.
В трапезарията един от столовете беше избутан назад. На него лежеше училищната му снимка.
– Вече не е просто странно… – промълви той, а главата му беше шумна и объркана.
Стомахът му се свиваше от безпокойство. Хапна набързо от консервите, които беше намерил в стария шкаф, и без да издаде нито звук се качи в една от стаите за гости. Чаршафите бяха чисти, сякаш отдавна бяха чакали някого. Зад прозореца езерото долавяше бледата светлина на луната и къщата изглеждаше жива – сякаш дишаше заедно с водата.
Но сънят не идваше. Твърде много въпроси. Кой е Уолтър Джонас? Защо никой никога не е чувал за него? Защо родителите му никога не са споменавали за брат му? И защо тази мистериозна обсебеност от самия него?
Когато Елиът изпадна в неспокоен сън, в къщата вече беше тъмно – такъв мрак, че скърцането на дъската на пода изглеждаше като стъпка, а сянката на стената – като живо същество.
Остър метален трясък проряза тишината. Той седна рязко в леглото. Вторият звук беше масивна врата, която се отвори някъде долу. Елиът грабна телефона – нямаше връзка. Екранът на телефона отразяваше само собствените му напрегнати очи.
Той взе фенерчето и излезе в коридора.
Сенките станаха по-плътни, почти осезаеми. Всяка стъпка отекваше с приглушен страх в нея. В библиотеката книгите се разклатиха леко, сякаш някой ги беше ударил. Вратата към кабинета беше все още отворена. Иззад гоблена на стената, който Елиът дори не беше забелязал преди, нахлуваше студен въздух.
Той дръпна плата и зад него се показа тежка желязна врата.
– Не тази – прошепна той, но пръстите му бяха върху студената дръжка.
Вратата поддаде с усилие. Зад нея започваше спираловидно стълбище надолу, което водеше под къщата, под водата. С всяка крачка въздухът ставаше все по-влажен, по-гъст, наситен с мирис на сол, метал и нещо древно, сякаш стъпваше в историята.
Долу имаше дълъг коридор, застлан с шкафове и чекмеджета. Бяха обозначени с етикети “Генеалогия”, “Кореспонденция”, “Експедиции”.
Едно от чекмеджетата е с етикет “Роу”.
Елиът го плъзна с трепереща ръка и го отвори. Вътре имаше писма. Всички бяха адресирани до баща му.
“Опитах се. Защо не казваш нищо? Това е важно за него. За Елиът…”
– Така че той не е изчезнал. Той пишеше. Искаше да ме опознае – прошепна Елиът.
В края на коридора имаше друга масивна врата с надпис “Само за упълномощени лица. Архив Джонас.”. На него нямаше писалка – само скенер за длани. До него имаше залепена бележка: “За Елиът Роу. Само за него.”.
Той постави дланта си надолу.
Щракване. Стаята се освети меко. Проекторът се оживи и на стената се появи силует на мъж.
Сива коса, уморени очи. Той погледна директно към Елиът.
– Здравей, Елиът. Ако виждаш това, значи вече ме няма.
Мъжът се представи: Уолтър Джонас.
“Аз съм… вашият истински баща. Не се предполагаше, че ще разбереш това по този начин, но се страхувам, че майка ти и аз направихме много грешки. Ние бяхме учени, обсебени от оцеляването, климата, защитата на човечеството. Тя почина при раждането. И аз… аз се уплаших. Страхувах се от това, в което мога да се превърна. Затова те дадох на брат ми. Той ти даде семейство. Но аз никога не съм спирал да те наблюдавам. Оттук. От къщата край езерото. От далече.”
Елиът се свлече на пейката, без да усеща краката си.
– Това беше ти… през цялото това времеһттр://…..
Гласът на записа потрепери:
“Страхувах се да не те пречупя, но ти се превърна в силен, добър човек – по-добър, отколкото можех да си представя. Тази къща ти принадлежи сега, като част от твоето пътуване, като шанс. Прости ми: че мълчах, че бях страхливец, че бях там за теб, но никога не бях там.”
Образът избледня.
Елиът не знаеше колко време е седял в тъмното. След това се изправи бавно, като насън, и се върна на горния етаж. На разсъмване Джун го чакаше на кея. Когато го видя, тя се намръщи:
– Добре ли си?
– Вече съм – отвърна той тихо. – Просто трябваше да разбера.
Връща се у дома, за да говори с родителите си. Те го слушали мълчаливо, без да го прекъсват. После го прегърнаха.
– Простете ни – прошепна майка му. – Помислихме, че това е за добро.
– Благодаря ви”, каза той. – Знам, че не е било лесно.
Тази нощ Елиът си легна. Таванът си беше все същият. Но сега всичко около него изглеждаше различно.
След няколко седмици той отново се върна в езерото. Не за да живее, а за да се възстанови. В къщата е открит Центърът за изучаване на климата и историята. Деца тичаха по коридорите, съседи влизаха с усмивки. Къщата вече не беше убежище на тайни и призраци. Тя отново се бе превърнала в място на живот.
