Когато бях малка, всички казваха, че имам неговите очи. Сиви, като повърхността на езеро, когато небето се готви да вали. Баба ми казваше, че приличам на него по движенията си, че “дори пръстите ти са като неговите”. В продължение на много години това ми беше достатъчно. Защото нямах нищо друго.
Баща ми напусна, когато бях на седем години. Не си спомням спорове, нито драма – просто спря да идва. Не присъстваше на училищните ми пиеси, не видя как си изгубих зъба на Бъдни вечер, не ме чу да плача, защото никой не искаше да седне с мен в автобуса по време на екскурзия.
Мама не говореше лошо. Тя беше кратка: “Той не знаеше как да бъде баща. Но това не е твоя грешка.” И колкото и да ми се искаше да повярвам, че е вярно, тази малка мисъл продължаваше да живее в сърцето ми: “Може би, ако аз бях друга… той щеше да остане”.
С течение на времето се научих да живея без него. Но той беше там. Вътре. Във всеки въпрос дали ме помни. Във всяка фантазия, че може би някой ден ще почука на вратата. Че той ще каже: “Съжалявам. Исках да те намеря. Липсваше ми.”
Дълго време мечтаех за това. Дори когато вече бях възрастен и казвах на всички, че “темата е затворена”. Не беше. Просто се бях научил да прикривам болката си зад цинична усмивка.
Докато един ден… съдбата реши вместо мен. Получих съобщение от братовчед си в друг град. Тя написа: “Видях баща ти. Той работи в работилницата. Ако искаш, мога да ти дам адреса.” Взирах се в тези думи, сякаш хипнотизиран. Адресът. Той съществуваше. Той е съществувал.
Отидох там след няколко дни. Влязох вътре с сърцето в гърлото. Той стоеше до колата, посивял, изморен. Видях профила му – и почувствах как цялото ми тяло се напряга от страх. Не от гняв. От нещо по-дълбоко. От надежда, която се бореше с разума.
„Добър ден… казвам се Лена”, казах аз. „Аз съм твоята дъщеря”.
Той ме погледна. Мълчеше. После отвърна поглед и въздъхна.
„Лена… това име ми говори нещо… Днес ли е рождения ти ден?”, попита той с безразличие.
„Да. Днес е”.
„Не си спомнях. Извинявай”.
Тези думи ме удариха по-силно от всякаква обида. Защото в този един момент всичко се срути. Години на чакане. Хиляди сцени в главата ми, в които той плачеше, извиняваше се, казваше, че ме е търсил. А той… дори не си спомняше, че днес е рождения ми ден.
Казах нещо учтиво. Че нищо не е станало. Че само съм искала да го видя. Че не очаквам нищо. И после си тръгнах. Не заплаках веднага. Плаках вечерта. Сама. Вкъщи. Тихо, за да не ме чуе никой. И не защото бях разочарована. А защото най-накрая разбрах. Че вече не трябва да чакам.
Тази среща не ми донесе облекчението, което търсех. Но донесе нещо друго. Затваряне. Тихо съгласие, че не всичко може да се върне. Че не всеки е готов да погледне в очите на миналото.
След няколко седмици му написах писмо. Не с упрек. С истината. Че съм възрастна. Че съм си подредила живота без него. Че няма да му се обаждам, нито да го търся. Но че му пожелавам мир. Защото и аз най-накрая имам свой.
И днес,
Понякога все още се улавям, че гледам възрастни мъже в трамвая и за част от секундата се чудя: “Дали и той е оставил някого?”. Но веднага след това настъпва успокоение. Такова тихо, зряло, без горчивина.
Защото този ден – макар и болезнен – окончателно затвори вратите, които бях оставила открехнати в продължение на години. И знам, че зад тях не е останал никой, който да чака. Но пред мен все още има цял един живот – моят собствен. Вече не се гради върху копнежа, а върху силата, която съм открил в себе си.
