Натрупаха се умора, деца, битовизъм, недоволства. И тогава в офиса се появи нова колежка — млада, красива, усмихната. Започнах да ѝ угаждам: цветя, кафе, вечери. На жена ми лъжех — „работя до късно“, „командировка“.
Една събота ме покани у тях. Бях развълнуван, сякаш на седмото небе. Но у дома ме чакаше съпругата ми. Уморена. Децата вече спяха. Погледна ме — и всичко разбра. Жените усещат. Но нищо не каза. Сложи вечерята, каза, че е много уморена, и си легна.
Влязох в спалнята. Тя вече спеше, още облечена. На нощното шкафче — старият ни фотоалбум. Разлистих го… и се изгубих. Там бяхме ние — млади, влюбени, усмихнати. Спомних си всяко чувство, всяка тръпка.
И тогава ме осени: не искам друга. Искам пак да спечеля моята Марина. Никой не ми пречи да ѝ подарявам цветя, да я каня на срещи, да ѝ казвам красиви думи.
Сутринта в 6 звъннах на мама да вземе децата. Купих букет, направих закуска. Когато се събуди, Марина беше изненадана… но сияеща. Изпратих я в салона, вечеряхме в любимия ѝ ресторант, на следващия ден — кино и разходка.
Само за два дни тя разцъфтя. И с нея — и аз. Разделих се с колежката. Без угризения. Защото щастливата съпруга дава повече от всяка любовница.
Мъже, помнете: жената е твоето отражение. Щастлива ли е тя — щастлив си и ти. Опитай.”
“Бракът ни се разпадаше.
