Любовта му към нея нямала граници. Но един ден съдбата им нанесла тежък удар: лекарите открили, че жената страда от сериозно кожно заболяване, и красотата ѝ започнала да изчезва като пролетен сняг. Мъжът заминал на дълго пътешествие и на връщане претърпял инцидент, след който изгубил зрението си.
Въпреки всичко, животът им не се променил: те продължавали да се държат един за друг и се обичали със същата нежност и вярност. Минавали години, красотата на жената напълно изчезнала. Но мъжът, който вече не можел да вижда лицето ѝ, я обичал още по-силно, отколкото в дните, когато тя била гордостта на града. Тя отвръщала със същата любов, влагайки цялата си душа в техните отношения.
Когато жената починала, мъжът бил обхванат от безкрайна скръб. След като изпълнил всички ритуали по сбогуването, той решил да напусне родното си място.
— Как ще се справиш сам? — попитал го един минувач. — Нали жена ти винаги беше твоите очи и твоята опора!
Тогава мъжът тихо отвърнал:
— Не бях сляп. Само се преструвах. Не исках тя да страда още повече, знаейки, че виждам как красотата ѝ увяхва. Тя беше най-скъпият човек за мен и исках да запазя светлината и спокойствието в сърцето ѝ.
Поука: Истинската любов не е просто възхищение от съвършенството, а способност да не забелязваш недостатъците, да подкрепяш и закриляш, дори когато другите се отдръпват. Езикът често попада между зъбите, но те остават заедно в една и съща уста. Така е и в живота: търпението, прошката и разбирането са истинската мъдрост на отношенията.
Очите, макар и да не се виждат, гледат в една посока. Мигането и сълзите са едновременни — и точно в това се ражда истинското единство. В това е красотата на човешките взаимоотношения: сами не струваме нищо, защото всеки от нас намира истинския си смисъл чрез любовта и приемането на другия.
Никога не гледайте на хората отвисоко. Истинското величие на човека е в сърцето му, а не в очите, които търсят недостатъци.
