Напуснах работа, за да се грижа за нея, а те отказват да ми помогнат
Винаги съм казвала, че няма да позволя баба ми да завърши дните си забравена в някой ъгъл. Тя беше като втора майка за мен. Отгледа ме, когато майка ми си тръгна, а баща ми почти не се появяваше.
Затова когато разбрах, че са я настанили в дом за възрастни, тръгнах веднага. Мястото беше тъжно, сиво, с мирис на самота. Тя седеше в инвалидна количка и гледаше през прозореца безмълвно. В началото дори не ме позна.
— Бабо, аз съм… София… — казах, коленичила пред нея.
Тя премигна бавно. А после прошепна:
— Ти ли си, моето момиче?
Разплаках се. Без да се замисля, я взех още същия ден.
Обадих се на баща ми, за да го уведомя.
— Какво направи, София?! Този дом струва скъпо! — изкрещя той.
— Не ме интересува, тате. Няма да я оставя там. Аз ще се грижа за нея.
Напуснах работа. Направих го от любов, но и защото вярвах, че е справедливо. Братята можеха да се организират и да ми помагат с нещо. Говорих с тях. Казаха ми „да“. Уж щяха да се редуват с парите.
Минаха дни. Седмици. И не видях и стотинка.
— Трябва да ми помогнете — написах в семейния чат в WhatsApp. — Не работя. Грижа се за нея по цял ден.
Леля Ани отговори:
— Никой не те е карал. Ти сама го реши.
Баща ми добави:
— Ако не можеш сама, върни я обратно в дома. Ние достатъчно сме платили.
Там се пречупих.
„Достатъчно“? За жената, която ги е отгледала? Която е перяла дрехите им и ги е хранила, дори когато за нея не е оставало?
Същата вечер баба хвана ръката ми.
— Не се тревожи, моя кралице. Аз вече съм живяла достатъчно.
И не знам дали го каза, за да ме утеши… или защото вече се чувстваше ненужна.
Не знам как ще издържа. Но няма да я върна в онова място. Дори да боли, дори да не ми помогнат, дори да остана без нищо. Защото тя, когато нямах никого, беше всичко.
Вие как мислите? Имат ли право децата да изоставят така жената, която ги е отгледала?
