Тася, избърсвайки сълзите, които покриваха очите ѝ, бързо опакова чантата си – не ѝ оставаше време. Сега Кирил щеше да я закара до летището, а след три часа и половина щеше да е у дома.
Но това изобщо не е радостно посещение. В пет часа сутринта местно време Раиса, втората съпруга на баща ѝ, ѝ се обажда и ѝ съобщава, че баща ѝ си е отишъл. В съня си Тася не разбрала веднага какво се случва и започнала да пита мащехата си за нещо, но тя закачила телефона, като казала, че няма пари за международни преговори.
Кирил, съпругът на Тася, се събуди. След като изчака около четиридесет минути, той набра номера на отдела, в който работеше тъстът му. Те потвърдиха, че Арсений Иванович наистина е починал през нощта.
Тася и Кирил работеха в чужбина вече трета година, договорът им изтичаше след пет месеца и нямаха намерение да го подновяват – искаха да се приберат у дома. Сега Тася щеше да лети сама, бяха ѝ дали пет дни отпуск при условие, че Кирил ще продължи да работи.
– Тася, послушай ме. Наясно съм, че няма да имаш време за завещания и други документи, но сега ще се обадя на Артър, той ще се свърже с теб и ти ще подпишеш пълномощно за откриване на дело за наследство от твое име.
– Кирил! Какво наследство! За какво говориш! – възкликна Тася.
– Просто познавам мащехата ти много добре. Вероятно вече е имала време да изтича до нотариуса.
Когато се прибра вкъщи, Тася захвърли чантата си в коридора и отиде направо в задната стая на големия четиристаен апартамент.
Баба ѝ седеше неподвижно във фотьойла, а очите ѝ бяха вперени в прозореца. Тася се приближи и я прегърна през раменете.
– Тасия! Внучка! Тя е тук! – извика старицата. – Защо ме сполетя такава съдба? Погребах съпруга си, после сина си – твоя дядо, а сега и внука си – Арсюша.
Тася прегърна още веднъж баба си – Антонина Захаровна беше нейната прабаба – избърса сълзите от набръчканите си бузи, целуна старицата.
В това време в стаята влезе Раиса:
– Тя се обърна и отиде направо при баба си! Виждам. А кой ще се погрижи за нещата?
Тася стисна силно ръката на баба си:
– Ще се върна веднага!
Раиса отиде в кухнята, а Тася – след нея.
– Какво сте имали време да правите? – попита тя мащехата си. – Дай ми смъртния акт.
– Все още трябва да го получите. Ето сертификата. Ще трябва да платите пари във всеки офис. Как мога да имам толкова много? Вече съм вдовица, трябва да пестя пари.
– Рая, не мога да повярвам, че погребалният агент не е дошъл да те види. Те са като змейове, само и само да получат поръчка!
– Имаше две, но ги изхвърлих. Те не работят безплатно – каза Раиса.
– Виждам. Дайте ми удостоверението и паспорта на бащата. А какви други документи имате?
– Няма завещание, проверих, така че не очаквайте много. Ще разделим всичко според закона.
Тася въздъхна, взе документите, посети отново баба си, обясни ѝ къде отива и напусна апартамента.
Връща се вкъщи едва в седем часа вечерта. След като уведомила роднините си за часа и мястото на погребението, Тася прекарала цялата вечер с баба си.
Тя заминаваше на следващия ден след погребението, но самолетът беше вечерта, така че имаше време да отиде на гробището сутринта. Докато се качваше в такси, за да отиде в града, Артур ѝ се обади по телефона. Тася за пореден път се учуди на добрата преценка на Кирил – за двайсет и четирите часа, през които беше с Раиса, беше разбрала, че мащехата ѝ ще се бори за наследството си до последна капка кръв.
– Тася, можеш ли сега да дойдеш при мен? – попита Артур.
– Да, само ми дайте адреса – отвърна тя.
Когато даде на шофьора адреса на адвокатската кантора, Тася си помисли: “Преди четири дни баща ѝ беше жив, а сега ято змейове летяха да делят имота му.
На път за вкъщи Тася отиде до пекарната и купи любимите сладкиши на баба си.
– О! Донесох вкусни сладкиши за чая! – Рая я срещна в коридора.
– Всъщност това не е за теб – каза й Тася.
– Е, добре, хайде! Но ти напразно ухажваш баба си – тя няма нищо – усмихна се Раиса.
След като изпи чая с баба си, Тася започна да събира багажа за летището:
– Ще ти се обадя, бабо, и ти също ми се обади – записала съм телефонния си номер на едно листче. И след пет месеца ще се върна.
Тася се сбогува топло с баба си и каза учтиво “Довиждане” на Раиса.
През първия месец тя се обажда на баба си три пъти, като говори с нея по домашния ѝ телефон, защото възрастната жена никога не се е научила да използва мобилен телефон:
– Е, къде съм аз на деветдесет и повече години, за да усвоя тази техника, а и се страхувам – ако натисна грешния бутон, ще го счупя.
Веднъж баба ми сама се обади на правнучката си, за да я поздрави за рождения ѝ ден.
И тогава, колкото и да се стараеше Тася, не можеше да се свърже с нея. Затова тя набра номера на Раиса.
– Изключих домашния си телефон – всеки има мобилен телефон, защо да плащам за него. А ти продължаваш да говориш. Знаеш ли каква беше сметката ми в края на месеца?
– Добре, Рая, дай телефонния си номер на баба си, аз ще й кажа няколко думи – помоли Тася.
– Баба ти спи – отвърна Раиса и сложи слушалката.
Тася се обади два часа по-късно. Раиса ги остави да говорят само минута.
Накрая Тася и Кирил се върнаха. След като оставиха нещата си в апартамента, те отидоха в дома на Раиса.
Беше рано, но юлското слънце вече бе привлякло местните възрастни дами на пейките до входовете.
– Здравейте, усмихнати приятелски – обърнаха се младежите към бабите на входа.
– Здравейте и вие, ако не се шегувате! Не те ли е срам да гледаш хората в очите? – отговори един от тях на Таса.
– Какво стана, Клавдия Семьоновна? – Тася спря.
– Не ви ли е срам – попитах аз – да настаните деветдесетгодишна баба в старчески дом? – каза саркастично възрастната жена.
– Кой го е издал? Кой? – Тася беше изненадана.
– Антонина Захаровна, твоята прабаба. Райка я издаде, каза, че ти си ѝ казал да го направи.
Без да слушат повече, Тася и Кирил се втурнаха във входа и почти полетяха към първия етаж. Когато отвориха вратата с ключовете си, Тася замръзна на място: апартаментът беше пълен с хора.
Мащехата ѝ беше в кухнята, един млад мъж – зетят на Раиса – седеше на дивана пред телевизора, а от стаята на баба ѝ излязоха две момчета на четири или пет години. Зад гърба на Кирил се отвори вратата на банята и оттам изскочи дъщерята на Раиса в копринен халат и с кърпа на главата.
– Какво се случва тук? Къде е баба? – попита Тася на висок глас.
– Ние живеем тук – отвърна Раиса с повдигнато вежди. – Като мой съпруг притежавам половината от апартамента. А другата половина се поделя между мен и теб. Така че ти имаш една четвърт тук. Научих всичко. Семейството на дъщеря ми ще живее на голямото ми парче. А баба ми я изпратих там, където отдавна трябваше да бъде – в старчески дом.
– Хубаво е, че разбрахте, Рая, но имате ли документа, който потвърждава правото ви да притежавате апартамента? – попита Кирил.
– След един месец ще отидем при нотариуса и ще разберем всичко – отвърна Раиса.
– Защо не отидохте преди? Отворих наследствена преписка чрез моя представител още през февруари.
– Но трябва да чакате шест месеца! – Раиса се възмути.
– Не знам кой те е посъветвал, но нека утре да отидем при нотариуса и да разберем всичко. А сега ми дайте адреса, на който сте настанили баба. Ще отидем при нея. А ти започвай да опаковаш – каза Тася.
Кирил пресметна маршрута на навигатора:
– Има един пансион извън града. Ще ни отнеме час и половина, за да стигнем дотам.
Но на нас ни се наложи да пътуваме повече от два часа. Пансионът се намираше в покрайнините на малко село. Името му се стори познато на Таса.
– Кирил! Раиса е от това село! Тя сама ни разказа как е искала да се измъкне оттук и да отиде в града. Тя се измъкна, първо съсипа живота на един човек, а след това хвана нас. Ще видите, че определено е докарала баба си тук чрез един познат!
Като оставиха колата пред портата, Тася и Кирил влязоха в сградата. Веднага бяха спрени от мъж в синьо палто:
– Кого сте дошли да видите?
– Тук сме, за да се видим с шефа ти – отвърна Кирил. – Как го наричате – директор, началник…?
– Може би тя не съществува, трябва да я попитаме – настояваше мъжът.
– Та нали точно това искам да попитам – повтори Кирил, – моля ви, покажете ни офиса.
– Николаевна!” – извика мъжът някъде в коридора, – “Калерия Павловна вътре ли е?
– Къде ще отиде тя? Тя седи там – отговори му женски глас.
Когато стигнаха до офиса, мъжът бръкна с пръст във вратата и излезе. Кирил почука, те чуха поканата да влязат и отвориха вратата. Когато Кирил видя кой седи на масата, той дори изсвири:
– Здравейте, Калерия Павловна! – каза той.
Тася се взираше в жената и не можеше да произнесе нито дума: тя беше Раиса, само че изглеждаше с десет години по-млада.
– Сестра ми ме предупреди, че ще дойдеш. Мога отговорно да ви кажа, че баба ви е напълно дезориентирана. В нейното състояние това е най-доброто място за нея.
– Нека сами да видим в какво състояние е тя – каза Тася.
Вие сте лекари? – Калерия Павловна ги погледна снизходително.
– Не, ние не сме лекари, но ако се наложи, тук ще има лекар, адвокат и дори полиция още сега – каза Кирил.
– Е, вижте, аз ви предупредих – каза директорката и стана от масата.
Тръгнаха по дълъг коридор и влязоха в едно отделение, което беше много тясно, въпреки че имаше само четири легла и още толкова нощни шкафчета. Въздухът в стаята беше застоял. Две възрастни жени седяха на леглата си, едното легло беше празно. А на най-отдалеченото легло, това до прозореца, лежеше бабата. Тя беше заспала.
– Баба! – Тасия се наведе към нея. – Бабо, дойдохме за теб, събуди се.
Бабата трудно отвори очи, опита се да каже нещо, но отново заспа.
– Виждате ли, тя не е на себе си – каза Калерия Павловна.
– Преди да дойдете, й направиха инжекция – каза една от старите жени.
– Не говорете глупости! – Извика й директорката.
– Казвам истината и не се страхувам от вас – продължи старицата.
– С какво я инжектирахте? – Тася изкрещя на Калерия Павловна. – Тя е на деветдесет и три години! Ако сърцето ѝ откаже, това ще бъде убийство!
Управителят побледня и в стаята се втурна една медицинска сестра:
– Това е само сънотворно! Калерия Павловна ми каза и аз го направих – каза тя уплашено.
Кирил вече се беше обадил:
– Артур, извикай линейка и се увери, че имат всичко необходимо. Отиди колкото можеш по-бързо на адреса, който ще ти дам. И от пътя се обадете на Николай Юриевич – нека той накара местната полиция да работи. Темата е незаконно лишаване от свобода и задържане на лице.
Калерия Павловна се свлече на празното легло:
– Какво направих? Сестра ми ме помоли да прегърна старицата и това не е трудно за мен.
– А какво ти обеща Раиса Павловна за труда ти? – попита Тася.
– Едностаен апартамент – отвърна директорката.
– Молете се всичко да е наред с баба ви, иначе десет години ще спите в обща спалня – обеща Кирил.
Артур пристигна с лекарите от линейката. Дойдоха двама местни полицаи. Лекарите се погрижиха за бабата, а всички останали отидоха в кабинета на директорката, където Тася написа декларация, а полицаите взеха показания от всички присъстващи.
Старицата, която съобщи за инжекцията, спокойно подписа протокола, медицинската сестра беше много нервна, а Калерия Павловна трепереше като осиков лист и непрекъснато пиеше вода.
Докторът влезе и каза, че всичко с бабата не е зле, но все пак ще я заведат в клиниката. Кирил му благодари и си записа адреса на болницата.
След като полицаите свършиха работата си, Тася, Кирил и Артур се приготвиха да си тръгнат. Артур даде на старицата визитната си картичка и я помоли да не се колебае да се обади, ако изпадне в беда. Тася също остави телефонния си номер.
На следващия ден Тася посещава баба си в клиниката. Антонина Захаровна се чувстваше добре и нямаше търпение да се прибере у дома.
– Ще останеш тук няколко дни и ще те приберем – убеди я Тася. – А аз ще идвам да те виждам всеки ден. Най-важното е да оздравееш и да се държиш добре.
След обяд Тася и Раиса отидоха при нотариуса. Там ги чакаше Артур.
Когато жената чу, че покойният ѝ съпруг ѝ е оставил едностаен апартамент, а доведената ѝ дъщеря – дача, тя се възмути:
– А този апартамент, в който живеем сега, Арсений на кого е завещал?
– Този апартамент не е част от наследствения имот, той не го е притежавал”, обяснява адвокатът.
– Защо е така? – възкликна Раиса.
– Защото този апартамент е мой – отговори Тася на въпроса й. – Той принадлежеше на майка ми и тя ми го остави. Баща ми никога не е бил собственик на апартамента, просто живеехме там заедно – така ни беше по-удобно. Родителите ми купиха дача и едностаен апартамент по време на брака си – започнах да живея там, когато навърших осемнадесет години. Когато майка ми почина, записахме апартамента и вилата на баща ми.
– Така че, Раиса Павловна, едностайният апартамент и вилата са предбрачна собственост на Арсений Иванович и той е имал право да се разпорежда с тях, както пожелае.
– А колата? – Арсений беше продал старата си кола месец преди да умре и искаше да си купи нова, – възкликна Раиса. Къде са парите от продажбата на колата и парите, които е искал да добави, за да си купи нова? Каква сума е имал в сметката си?
– Арсений Иванович има малка сума в сметката си – само шестдесет хиляди. Тя ще бъде разделена като съвместно придобито имущество: ти ще получиш четиридесет и пет хиляди, а Таисия Арсениевна – петнадесет.
– А Антонина Захаровна не наследява нищо от внука си? Нима тя няма право на задължителен дял? – попита Артър.
– Знаете ли, аз и моите колеги обсъдихме този случай. Но не се стигна до консенсус. Някои твърдяха, че тя принадлежи към първата група наследници, а други – че принадлежи към втората група, защото наследява през поколение. Но Антонина Захаровна сама реши всички въпроси, посетих я тази сутрин – тя се отказа от наследството в полза на другите наследници.
– Нека обобщим. Вие, Раиса Павловна, сте омъжена за Арсений Иванович от пет години и сте наследила от него едностаен апартамент. Мисля, че това не е лошо – каза адвокатът.
Как завърши всичко това?
Раиса Павловна се преместила в едностаен апартамент – била много нещастна. Сега жената не можела да настани семейството на дъщеря си.
Тася и Кирил извеждат баба си от клиниката и започват да живеят с нея в четиристайния апартамент, който принадлежи на Тася. Те наемат двустайния апартамент на Кирил. И още нещо: когато Тася подреждала вещите на баба си, които била взела от старческия дом, попаднала на някакви банкови документи.
– Бабо, какви са тези документи в червената папка? – попита тя.
– Не знам, Арсюша ми ги даде две седмици преди да умре и каза: “Нека останат при теб за известно време. След това или аз ще ги взема, или ти можеш да ги дадеш на Таша.
Кирил го погледна:
– А това е банкова сметка на името на Антонина Захаровна. И в нея има деветстотин и двадесет хиляди. Бабо, ти си почти милионерка!
– Това трябва да са парите за колата, която Раиса търсеше – каза Тася. – Така че сега, бабо, това е твоето наследство.
– И аз мога да правя каквото си поискам с тези пари? – попита Антонина Захарова.
– Разбира се.
– Тогава нека да купим два големи телевизора за пансиона. На първия етаж има само един стар телевизор, а на първия етаж няма никакъв телевизор. А и не всички възрастни хора могат да се качват и слизат сами по стълбите – обясни Антонина Захаровна.
Няколко дни по-късно Тася и Кирил занесоха в пансиона два нови телевизора и няколко седемкилограмови кутии с шоколадови бонбони.
Очакваха да срещнат там Калерия Павловна, но новият началник на отдела, мъж на около петдесет години, излезе да ги посрещне. Отначало се изненада, после се зарадва и веднага нареди да инсталират телевизори във фоайето на първия и втория етаж. Възрастните хора също бяха щастливи да получат бонбони.
Но къде отиде Калерия Павловна? Тя пострада най-много в тази история – беше уволнена от работа, но не по собствено желание, а по член. Такава тъга.
А баба живя още четири години и успя да държи в ръцете си правнучка – Тонечка, която се роди една година след всички тези събития.
