Таня прокара парцал по рафта, за да избърше натрупания прах. Пръстите ѝ леко потрепнаха от раздразнение – не защото ѝ беше трудно да чисти, а защото отново го правеше сама. Погледът ѝ неволно се плъзна към съпруга ѝ. Александър лежеше на стария диван, отпуснат като тесто, облечен в прана тениска, а коремът му стърчеше отдолу. Той равнодушно превключваше каналите на дистанционното управление с дебелите си пръсти, като от време на време хрупаше чипс.
– Искате ли да ви помогна? – Таня попита, без да се надява на отговор. Самата тя веднага се поколеба, осъзнавайки, че въпросът е безсмислен.
Александър дори не я погледна.
– Таня, скучно ли ти е? Няма какво друго да правиш? – Той промълви, като не сваляше очи от екрана. – Ако толкова много искаш да работиш, донеси ми една бира и организирай закуска. Виж, навсякъде има трохи, избърши пода. Защо ме безпокоиш?
Жената стисна челюстта си. Всяка негова дума я пронизваше като ледена игла. Гневът кипеше отвътре, но тя все пак се опита да включи съвестта си:
– Саш, осъзнаваш ли изобщо до какво ни докара? Не можеш ли поне веднъж да станеш и да направиш нещо сама? Не виждаш ли, че съм зает? Главата ми се върти!
– Разбирам, но не разбирам защо не можеш да работиш в тишина. Изгуби се! Иди и се обади на майка си. Казах ти да го направиш.
– Какво иска тя отново?
– Как да разбера? Обадете се и разберете. Давай, трябва да гледам.
С тези думи Александър се оригна шумно и отново се потопи в телевизионния сериал. Таня излезе от стаята, усещайки как в нея расте горчивина. Извади телефона си и набра номера на свекърва си, въпреки че сърцето ѝ се свиваше от очакването на поредния неприятен разговор.
– Таня, ти ли си?” Зинаида Романовна се обади в слушалката, сякаш не знаеше кой се обажда.
– Да, Зинаида Романовна. Саша каза, че сте ме помолили да се обадя.
– Как се справя той там?
– Седи си там и пие бира, както обикновено.
– Отново говориш глупости! Срам за теб! Ще му разкажа всичко, за да знае колко го е ядосала жена му! Свикнал си да се хвалиш, но забравяш, че знам как живееш.
– Тогава довиждане. Ще предам поздравите ти на Саша. Той те очаква този уикенд, нали?
– Да, разбира се! Нека той направи любимите ми кнедли. Той е единственият, който ги прави толкова добри. Добре, щях да кажа нещо друго.
Но Таня вече беше загубила съзнание. Искаше да се върне и да разкаже на Александър всичко, което мислеше за него. Но жената осъзна, че това няма да промени нищо. Беше се опитвала да говори с него много пъти, скандализираше, заплашваше, плачеше… Все без резултат. Той я възприемаше като досадна муха, която можеше просто да отмахне с ръка.
Такива моменти нараняваха душата му. Сега те предизвикваха само раздразнение и желание да го изхвърли през вратата. Единственото, което го спираше, беше синът му. Момченцето беше на четири години и обожаваше баща си. За детето Саша беше герой, смел и добър. Как да обясниш на едно дете, че татко е безотговорен човек, който не е способен да поеме никаква отговорност, освен собственото си удобство?
Таня слишком поздно поняла, что связала жизнь не с тем мужчиной. В юности она была влюблена, смотрела на мир через розовые очки и воображала идеальную семью. Думала, что любовь может всё. Но любил-то только она. Саша просто использовал её чувства, позволяя себе быть эгоистичным и бездельником. Ведь удобно иметь рядом человека, который всё прощает, всё терпит и всегда будет рядом, пока ты будешь жить для себя.
Он ни разу не помог, когда прорвало трубу в ванной. Это Таня бегала искать мастера, звонила, договаривалась, платила. Когда не хватало денег — она находила подработку. Когда сын заболел — она оставалась дома, потому что Саша «занят». Хотя чем именно он занят, она так и не поняла — смотреть телевизор и играть в игры? Да, он официально работал, но зарплата была такой мизерной, что не покрывала даже коммунальных платежей. А выходные он тратил на алкоголь и покупки, которые потом приходилось оплачивать ей.
Постепенно Таня стала другой. Из жизнерадостной, открытой девушки, которая любила смеяться и радоваться жизни, она превратилась в женщину с постоянной тенью разочарования в глазах. Подруги стали реже звонить, встречи — реже. Жизнь сузилась до стен квартиры, где каждый день начинался с мыслей: «Как потянуть сегодняшний день?»
Единствената ѝ радост беше синът ѝ и мечтите ѝ. Нощем, когато съпругът ѝ хъркаше до нея, тя си представяше друг живот – свободен, светъл живот, в който работи, в който има интересен бизнес, приятели, отношения, основани на уважение. Тази мечта ставаше все по-реална, все по-близка и по-близка.
– Таня, къде си? – Саша се появи на вратата. – Обадих ти се, но ти не отговори. Обади ли се на майка си?
– Да. Искаше да ти напомня, че те очаква този уикенд. Иска да направиш любимите си кнедли. Не мога да очаквам да ми помогнеш.
– Саш, вече ти казах, че нямам време да се занимавам с това.
– Разбира се, че нямаш! Просто ме мързи, това е всичко. Защо си измисляш всички тези оправдания?
– Мислете си каквото искате.
Таня го заобиколи и изчезна в банята. Беше замаяна от миризмата на цигари и пот, от самия поглед към съпруга си. Той я стягаше като камък около врата ѝ и тя вече не можеше да диша. Тя представи Богдан – нов колега от офиса. Висок, строен, с добре поддържани ръце и мек глас. Беше напълно различен от Саша. Обръщаше внимание на Таня буквално от първите дни, предлагаше й да обядват заедно, понякога задържаше погледа си малко по-дълго, отколкото би трябвало. Тя отказваше, но изкушението беше голямо.
В петък Саша се обади неочаквано на работа:
– “Таня, не се ядосвай, но отивам при майка ми. Тя има някои новини. Ще остана да пренощувам и ще се върна в неделя вечер.
– Саш! Обещал си на сина си увеселителен парк този петък!
– Е, заведи го без мен. Къде е проблемът?
– В теб, Саша! Това, че никога не спазваш обещанията си!
Преди тя да успее да каже каквото и да било, той вече си беше тръгнал. Таня си пое дълбоко дъх и усети как в нея се надига вълна от сълзи. В този момент някой леко докосна рамото ѝ. Тя вдигна очи и видя Богдан. Погледът му беше изпълнен със съчувствие и разбиране.
– Таня, съжалявам, че подслушах. Какво ще кажеш да отидем в увеселителния парк в петък? Племенницата ми ще е с мен, тя е на шест години. Ще отидем като семейство. Ако искате да се присъедините към нас.
Тя не отговори веднага, но се съгласи. И този петък беше началото на нещо ново. Те се разхождаха заедно, смееха се, играеха и синът забрави за баща си за първи път от много време насам. Започнали да се срещат всеки уикенд. Богдан стана част от техния малък свят.
Таня реши да прекрати тези разходки. Плашеше я фактът, че синът ѝ се привързва към друг мъж, че между тях има топлина, от която той е лишен вкъщи. Тя пристигнала в Богдан сама, оставяйки детето при майка си. Саша, както обикновено, беше при майка си и не подозираше нищо.
Но нямаше представа, че скоро ще я очаква изненада. И то повече от една.
Разговорът с Богдан беше труден. Той я разбираше, но не се отказваше от чувствата си. Но диалогът вкъщи се оказа много по-страшен.
Когато се прибра вкъщи, Саша вече беше там. Той я посрещна с доволна усмивка:
– “Скъпа, ще те изненадам! Можеш ли да повярваш? Мама ще се омъжва! Никога не съм мислила, че ще се омъжи, а ти? Толкова съм щастлива за нея! Вече измислих най-добрия подарък, който можем да й направим. Екскурзия с круизен кораб! Трябваше да взема заем, но знаете, че си заслужава! Така че можете да забравите за уикендите за няколко години – трябва да плащате!
Таня усети как всичко в нея се пречупва. Но вместо да изпадне в истерия или скандал, тя си пое дълбоко въздух, издиша и… се усмихна.
– Имам изненада и за теб, Саш. Всъщност няколко.
– Какви? Повишиха ли те? Родителите ще помогнат?
– На първо място, вие сами ще изплащате заема, това е едно. Второ, подал съм молба за развод. И трето, аз също се омъжвам.
Александър замръзна. Лицето му стана по-бяло от чаршаф. Дори се почеса по тила, опитвайки се да проумее какво е чул.
– Таня, какво правиш? Това шега ли е?
– Не, сериозна съм.
– Но ние имаме семейство! Дете! Какво ще стане със сина?
– Синът ще разбере. Не сега, но след време. А относно семейството, никога не сме имали такова. Имаше теб, който живееше за себе си, и мен, който търпеше всичко. Дори майка ти намери щастието. Защо аз да не мога?
– Изневеряваш ли ми?
– Не. Но сега си тръгваш. Апартаментът е мой. Вземи си нещата и си тръгвай. Няма какво повече да правите с нас.
И тя лично му помогна да събере чантите, да ги свали на първия етаж и да ги натовари в таксито. Когато колата изчезна зад ъгъла, Таня усети как тежестта на много тонове пада от раменете ѝ. Тя се засмя – лесно, свободно, наистина щастливо.
След нейния разговор Богдан наистина искаше да прекрати срещите им. Но когато тя разказа всичко, той я прекъсна:
– Аз все още искам да бъда с теб. Ще се омъжиш ли за мен?
Тя каза “да”. Не защото се нуждаеше от нов съпруг, а защото за първи път почувства, че има право на нов живот. Такъв, в който е ценена, уважавана, ценена. Където тя не е робиня, а жена, която има право да обича и да избира.
И тя знаеше, че този път ще бъде различно.
