Антон барабанеше раздразнено с пръсти по волана и гледаше безкрайния поток от пешеходци, пресичащи пътя.
– Кога ще свърши това? – той стисна зъби. – Целият град беше претъпкан с някакви бедни копелета без коли.
Отегчен от трафика, той започна да се оглежда. Отляво до светофара спря луксозен джип, блестящ като току-що излязъл от реклама, с безупречен блясък и хром.
Зад волана беше жена.
– И имаше жена шофьор – подсмръкна пренебрежително Антон. – Чудя се как е могла да си позволи такава кола.
Междувременно жената свали слънчевите си очила, оправи косата си и погледна в огледалото за обратно виждане. В този момент сърцето на Антон се сви – той я разпозна. Това беше Лера, бившата му съпруга.
– Не може да е… – прошепна той и усети как устата му се отвори от изненада. – Но как? Защо?
Споменът мигновено го върна в миналото. Той лично се беше погрижил да не й остане нищо след развода. Тя дори нямаше шофьорска книжка! И сега тя кара чисто нов джип, а той седи в старата си кола, която е едва на ниво “все още в движение”.
“Може би е укривала доходи?” – размишляваше той трескаво, опитвайки се да намери някакво обяснение.
Историята им бе започнала почти романтично. Лера беше рисувала графити по стената на фермата му, ярко оцветена, с непокорна коса. Тогава той се преструваше, че се интересува, въпреки че вътрешно си мислеше, че всичко това са безполезни глупости.
– Просто вандализъм”, мислеше си тогава. – Кой би искал тези цветни драсканици?
Но той каза на глас точно обратното. Външно харесваше Лера, а от останалите не се интересуваше. Краткият им романс внезапно се превръща в сериозна връзка. Тя беше интелигентна събеседничка, имаше собствено мнение, но изглеждаше мека и доверчива.
Повече от година Антон мамеше себе си и нея, като се преструваше, че се интересува от изкуството ѝ. След това решава, че тя е напълно подходяща за семеен живот. Предложил му да се оженят по всички правила: покривът на офиса, цветя, гирлянди, коляно на пода, диамант в пръстена.
Сватбата беше отпразнувана в скъп хотел и след няколко часа Антон съжали за думите си. Приятелките на Лерина – шумни, свободни, облечени в каквото им харесваше – бяха излезли от общия тон на партито. Само видът им го караше да се скрие от приличните гости.
– Първото нещо, което ще направя, е да й забраня да ги вижда – реши той. – Сега тя е моя съпруга. Няма да пускам други хора в къщата.
Изненадващо Лера покорно приема условията му, като се съгласява да се вижда само с приятелите си извън къщата.
– Антон, не мога просто да спра да говоря с хора, които не харесваш – възрази тя плахо. – Това би било глупаво. Аз също не харесвам всички в твоя кръг, но ти не изискваш от мен да го правя.
– Лер, не сравнявай – прекъсна го той. – Приятелите ми са истински хора, истинският елит.
Лера знаеше какво е истински елит и осъзнаваше, че приятелите на Антон са далеч от него. Но си замълча – щом му харесва, нека си мисли каквото си иска.
Но ограниченията не свършваха с избора ѝ на приятели. Той се дразнеше от външния ѝ вид, от миризмата на цветове и от постоянното ѝ разголване. Преди тази свобода му се струваше забавна, но сега искаше ред.
Чрез натиск и заплахи принуждава Лера да се откаже от рисуването.
– Ако харесваш изкуството, ходи в музеите като нормалните хора – каза той. – Защо да ходим в задните улици? На моите колеги им е омръзнало да обясняват на съпругите си твоята странност.
– Но това не е просто хоби, това е моето препитание – опита се да възрази Лера. – Ти самата работиш в офис, а нямаш никакво образование!
– Лера, ти не си художник. Ти си просто писалка – каза той студено.
Тези думи явно наранили жената – в продължение на няколко дни тя изобщо не разговаряла със съпруга си. И тогава Антон забелязал, че са изчезнали скицниците ѝ, четките, кутиите с бои. Тя вече не излизаше до късно и започна да използва ароматен лосион вместо миризмата на маслени бои.
– Благодаря ти, скъпа – каза той, доволен от промяната, и в името на помирението я покани в ресторанта.
Тя изглеждаше великолепно в бургундската си рокля и новата си прическа.
– Вижте каква красива двойка сме! – той я прегърна и я обърна с лице към огромното огледало. – Това е, за което говорех. Сега приличаш на истинската ми съпруга. Много по-добре! Можете да се занимавате с нещо по-подходящо – например с ръкоделие или готварство.
Лера мълчи. Жената в огледалото й беше чужда. Но едно нещо осъзнаваше със сигурност – беше време отново да започне да търси себе си.
Опитала различни дейности, докато се спряла на фотографията. Окото ѝ на художник улавя правилната светлина, правилния ъгъл, правилното настроение. Снимките се оказаха живи, изпълнени с енергия. Хората започнаха да поръчват услугите ѝ и да я канят на събития. В свободното си време обичала да се разхожда по улиците и да снима минувачи, животни, дървета, къщи – всичко, което предизвиквало у нея резонанс.
Антон все повече се дразнеше, докато наблюдаваше напредъка на бившата си съпруга. Според него Лера си губеше времето, като прескачаше от едно хоби на друго. Беше дори скучно – сега само говореше за работа и искаше съвети, сякаш той се интересуваше от нея! Особено дразнещо беше, че я хвалеха собствените му познати.
– За какво е тази похвала? – той беше ядосан. – Заради една снимка? В днешно време всеки глупак може да извади телефон и да направи снимка. Къде е талантът в това?
Постепенно чувствата му охладняха напълно и той си взе любовница. А тя беше точно такава, за каквато мечтаеше: добре поддържана, самоуверена, винаги безупречно облечена и гримирана. Без глупави хобита, без странни приятели – просто стилна, скъпа и “правилна”.
Лера научава за развода неочаквано – когато я канят в съда. Антон наблюдаваше объркването ѝ с удоволствие. Той лично се погрижи тя да не получи нищо – адвокатът работеше до последната стотинка.
– Имаш три дни да си събереш багажа – каза той студено.
Лера дори не си направи труда да спори. Кимна и просто си тръгна.
Антон не се интересуваше от нея – новата му приятелка заемаше цялото му внимание. Тя го водеше по галерии, изложби, светски партита, искаше нови неща – обувки, рокля, поредното бурканче със скъпа козметика.
– Трябва да се впишеш – казва тя.
Макар че понякога го теглеше назад – към дните, когато Лера седеше мълчаливо до прозореца и рисуваше, а той можеше просто да свали вратовръзката си и да се отпусне в костюма си на дивана с кенче тъмна бира в ръце.
А сега я видя – и не я позна. Как е могла да се промени толкова бързо?
Без да осъзнава какво прави, Антон последва колата ѝ. Помисли си, че отива в стария едностаен апартамент, в който беше живяла след развода. Но не – тя мина покрай него, завивайки към квартал, за който беше чувал само преди – елитни имения.
Когато портата автоматично се отвори пред нея и тя влезе в двора, Антон спря малко по-далеч. Лера излезе, подаде ключовете на мъжа в строгия костюм, който потегли с колата към гаража. Тя се насочи към къщата.
Антон решително слезе от колата си и я последва. Никой дори не му попречи да влезе вътре.
В просторния коридор Лера разговаряше с няколко млади мъже. Когато забелязаха Антон, те си размениха погледи и изчезнаха.
– Благодаря, момчета. Ще се върна по-късно”, каза им тя и бавно тръгна към бившия си съпруг. – Не очаквах да те видя тук. Какво ви доведе тук? Любопитство? Възстановихте се бързо след всичко това. Хайде, признай си – скрил си парите или какво?
Лера се усмихна и сви рамене:
– Значи това те е довело тук – ревността? Тогава елате, ще ви разкажа всичко.
Тя го въведе в една стая, където веднага бяха донесени напитки.
– Седнете. Мислиш, че работя тук? Можеш да го кажеш. Аз съм шефът на това място. Виждаш ли, скъпа, когато ми предложиха да купя моите снимки, аз се възползвах от шанса. Ти дори не знаеш, че някои от моите творби се продават за смешни суми, нали? И повярвайте ми, не всички богати хора могат да си го позволят. Аз бях един от щастливците.
Тя обиколи пространството около себе си с ръка:
– Оказа се, че имам не само талант на художник и фотограф, но и бизнес умения. Реших да опитам силите си в бизнеса. Всичко тук е мое – къщата, студиото, екипът. С мен работят и се учат най-добрите хора. Организираме фотосесии, рекламни проекти, провеждаме изложби и майсторски класове. Така че вие имате своя дял в моя успех – вие ме накарахте да осъзная какъв не искам да бъда.
Антон мълчеше. Той буквално се пръскаше от завист.
– Искаше да ме пречупиш, да ме оформиш според себе си, да ми отнемеш индивидуалността. Но аз избрах собствения си път. Въпреки че изгубих много време за теб.
Лера се изправи:
– Добре, в името на старото приятелство, няма да те обвиня. Сам ще намериш начин да се измъкнеш.
Тя си тръгна и го остави сам. Той стана и започна да се разхожда из стаята, а от стените го гледаха нейните работи, подписани със спретнат почерк. Това го подразни още повече.
“Как изобщо има право да ми говори по този начин!” – той се вбесяваше психически.
Ръката му вече посягаше към една от снимките, когато в стаята влезе строен мъж в делови костюм:
– Мисля, че сте се изгубили. Позволете ми да ви заведа до изхода.
Вкъщи го очакваше ново разочарование.
– Антон, аз си тръгвам – посрещна го момичето, което стоеше на прага с куфар.
– Защо?
– Погледни те – хубава си, мила, но не си на моето ниво. Довиждане, котенце – тя го целуна по бузата и си тръгна, оставяйки само следа от парфюм във въздуха.
– Махай се оттук! Мога да се справя и без теб! – Той удари силно с юмрук по стената.
Никога не беше изпитвал такова унижение.
