Ох, как ми изтощи нервите! Дълго време не можех да се възстановя след този брак. Той беше без работа, пиеше парите ми, изнасяше всичко от дома. Аз търпях, защото имахме син. Но един ден, когато Петър беше на 12 години, той дойде при мен и, гледайки ме в очите, каза: „Мамо, защо търпиш това? Изгони го!“ Тогава като че ли мъгла падна от очите ми и без никакви съмнения изгоних съпруга си. Каква радост беше – не мога да го опиша с думи. След това имах няколко ухажори, но никога не планирах сериозна връзка. Страхувах се да не попадна отново в капан.
Последните четири години бяха особено трудни. Синът ми замина за работа в Канада и реши да остане там завинаги. Не искам да отида при него – твърде късно е да свиквам с друга страна. Карантината преживях много трудно – никой не идваше при мен.
А после стана още по-самотно. „Намери си някакъв приятел, за да имаш с кого да поговориш!“ – ме убеждаваше приятелка. „Разбираш ли, гледам на своите връстници, а те всички са ужасни и немощни. Срам ме е да се появя пред хората. За какво ми са такива? За да се грижа за тях на старини? На тях не им трябва приятелка, а прислужница.“ – „Тогава се запознай с някой по-млад. Все пак изглеждаш страхотно!“ Тогава се замислих. Както се случи, започна да комуникира с мен мъж, който живееше в съседната сграда. Всеки ден разхождаше кучето си в близкия парк.
Казваше се Иван. Той беше разведен, бившата му съпруга заминала за Италия, имаше възрастна дъщеря. На външен вид – красавец, 49 години. Аз, да напомня, съм на 62. Започнахме да общуваме и той започна да ме ухажва толкова хубаво – почти всеки ден ми носеше цветя. Не забелязах кога вече се беше преместил при мен. Всички около нас се чудеха как такъв изискан и интересен мъж обръща внимание на мен.
Не ще крия, че това ме ласкаеше. Всеки ден му готвех вкусна храна, с удоволствие му перах и гладех дрехите. Но някога той ми каза: „Можеш да разхождаш кучето ми. Добре е да си на свеж въздух!“ – „Нека ходим заедно.“ – „Може би не трябва да се показваме прекалено често пред хората.“ „Наистина ли се срамува от мен?“ – помислих си. А после осъзнах, че съм се превърнала в неговата прислужница. Реших да поговоря сериозно с него. „Според мен домашните задължения трябва да се делят поравно. Можеш и ти да си изгладиш дрехите.
И да разхождаш своето куче.“ – „Слушай, ако искаш млад и хубав мъж, трябва да го угодиш. Иначе какъв си ти?“ – „Имаш 30 минути да събереш нещата си и да се махнеш!“ – „Какво, не мога. Дъщеря ми вече доведе приятеля си в моя апартамент.“ – „Е, тогава живейте всички заедно!“ Изгоних го без колебание. Макар да си призная, беше ми тъжно. Наистина ли жена на моята възраст вече не може да срещне истинска любов? Толкова ми се искаше нежност.
