Момчето погледнало през прозореца и казало на баба си: “Бабо, кога ще излезем навън?” “Днес е студено, скъпи, следващия път”, отговорила жената, която имала много работа, а не време за разходка. Елена Петривна работела на непълно работно време вкъщи, като плетяла шапки и шалове по поръчка. И сега имаше поръчка, трябваше да изплете един костюм, шапка, ръкавици и шал. Но внукът настояваше баба му да излезе на разходка. “Добре, добре, убедих те, да се разходим, но не за дълго, днес навън е студено, а аз трябва да плета”, отстъпила тя. Излязоха навън, беше безлюдно, всички се бяха прибрали вкъщи в това време.
Разбира се, племенникът тичаше наоколо, а жената вече мръзнеше. “Да вървим, Илюша, иначе ще се разболеем. Малко сме ходили днес и това е достатъчно”, каза жената. Но детето беше неспокойно, тичаше по цялата площадка, криеше се в детския лабиринт и ставаше тихо. Жената все го викала и викала, но то мълчало; тя влязла в лабиринта, повикала го и то отговорило: – Бабо, тук има една кукла, да отидем да я вземем. Елена Петровна влязла в лабиринта и видяла, че там има торба и от нея се чува скърцане. Тя се ужасила; отворила торбата и видяла бебе, много малко, увито в тънка пелена.
Беше очевидно, че на детето му е студено, лицето му вече беше посиняло от студа. Тя го грабна и го прегърна до себе си, като го стопли. Жената извика линейка с треперещи ръце. Пристигнаха линейка и полицаи. Детето било отведено в болница, а жената и детето останали да дадат показания на полицаите. Служителите попитали как е било намерено детето. Елена Петривна казала, че детето е намерил племенникът ѝ, той тичал навсякъде, нямало да чуе виковете на детето, ако той не я бил извикал. Браво – похвали го служителката. Жената все още се чудеше как е могла да пролее собствената си кръв, не ѝ беше разбито сърцето. Полицаят не се учуди: “Случват се всякакви неща: хората я хвърлят в боклука и я дават на някой друг, в днешно време не се чудим на нищо. Бабата го помолила да ѝ се обади, за да разбере дали бебето е добре.
Той разбрал, че бебето е прегледано и изследвано, всичко е наред, има лека хипотермия, но ще се оправи. Макар че според него, ако е било необходимо малко повече време, бебето е нямало да оцелее. Те били освободени и жената и внукът ѝ си тръгнали. Каква работа има, помисли си тя, днес определено не е време за това, с всички тези сътресения. На сутринта решила да разбере за бебето и се обадила в болницата. Отначало не искаха да ѝ кажат нищо: “Защо се интересувате и с кого сте свързана?” – попитаха в другия край на линията. “Не сме свързани с никого, просто искаме да знаем за бебето, защото с племенника ми
– Това сте вие, спасителите на бебета. Това е едно малко момиченце. Тя е добре. Бих искала да я посетя и може би има нужда от нещо за купуване, ще го донесем – помоли жената. “По принцип не е позволено, но можем да направим изключение за спасителите, елате утре следобед. Донесете памперси и сухо мляко за новородени”, каза медицинската сестра. На следващия ден, след като купили всичко необходимо, тя и Илюша отишли да видят бебето. Пуснали ги вътре. Бебето беше толкова малко и сладко, че жената не можа да сдържи сълзите си. Тя донесе със себе си широк шал от мека светлосива прежда с шарки по ръба, изплетен от самата нея.
Един ден искала да го върже, не за да го продаде, а просто за удоволствие, и стояла там, сякаш чакала да си намери време. Той покри това дете със себе си и ѝ пожела щастие, като избърса сълзите си. Обадиха се отново и попитаха за съдбата на момиченцето; то се казваше София. Небрежната майка била намерена и лишена от права върху детето. Скоро момиченцето било осиновено, а едно бездетно семейство се влюбило в нея от пръв поглед и я взело при себе си. Изминали осемнадесет години. Елена Петровна е остаряла забележимо, но все още е жива и активна, приготвяйки на племенника си любимия му пай: той обещал да дойде, бил много загадъчен и не казал нищо повече, само я помолил да приготви нещо вкусно, като казал, че има изненада за нея.
Вратата се отвори и влезе Иля с едно момиче: “Бабо, запознай се с моята приятелка София, ние ще се оженим, ние сме като две половини на едно цяло, когато я видях, ми се стори, че я познавам цял живот.” “Уау, страхотна новина, Илюша!!! Добре дошла в нашето семейство, София!” Жената беше развълнувана. Момичето се почувства смутено, усмихна се и започна да разкопчава шалчето от сакото си; Елена Петровна зърна шалчето и онемя.
– Какъв интересен шарен шал имаш – каза жената на момичето, – да, имам този шал, откакто се помня, и от години не мога да се разделя с него, ценя го и рядко го нося. Разбира се, Елена Петровна разпознала този шал, който някога била дала на намереното момиче за късмет. Ето как протича животът: Иля спасил бъдещата си съпруга. Беше очевидно, че те са предопределени един за друг отгоре, и именно провидението доведе момчето при нея в онзи ден, за да я спаси.
