Когато продадох апартамента си, бях сигурен, че постъпвам правилно. Бях на 67 години, ставаше все по-трудно да нося покупките, самотните вечери се проточваха.
Синът ми и съпругата му ми предложиха да се преместя при тях – „Ще си имаш собствено жилище, в съседната стая винаги има някой“. – казаха те. Мислех си, че това ще е началото на нов етап, в който отново ще се чувствам част от нечий живот.
В началото всичко изглеждаше прекрасно. Снаха ми – Ан – с усмивка ми показа стаята, новото ми спално бельо и мястото в гардероба ми. Синът ми ми помогна да преместя кашони с книги, от които все още не исках да се отърва. Вечеряхме заедно и разговаряхме за малките неща. Внукът ми идваше при мен за приказки преди лягане и аз почувствах, че най-накрая отново съм нужна.
В кухнята Анна и аз готвехме заедно – тя харесваше съвременни рецепти, а аз – традиционни. Смеех се, че моите пълнени зелеви рула са „остарели“, но всички ги ядяха с апетит. Вечер сядах с тях в хола, пиехме чай и говорехме за плановете за уикенда.
Но с течение на времето започнах да забелязвам малки промени. На пръв поглед нищо особено, но… болеше. Старото ми кресло – онова, което бях донесла от апартамента – беше откарано в мазето. „Не се вписва в интериора, мамо“. – каза синът ми. „Ще направим място за рафт за книги тук.“ Моите книги на този рафт не бяха там.
Снимките, които бях сложила на рафта в коридора – сватбени снимки, от кръщенето на сина ми – ги нямаше. Когато попитах къде са, чух само: „Върнахме ги обратно в кутията, защото отгоре имаше твърде много неща“. Твърде много неща. Твърде много от мен.
Една вечер исках да седна с тях във всекидневната. Имаше гости – приятели на снаха ми, които не познавах. Влязох с чай, огледах се – диванът беше зает, креслата също. „Няма страшно, ще спра“. – казах. Но след известно време се почувствах толкова некомфортно, че се върнах в стаята си. Седнах на леглото си, с чая на нощното шкафче, и изведнъж осъзнах, че това вече не е моят дом.
Оттогава все по-рядко излизам от стаята си, когато имат гости. Готвя само за себе си в кухнята – тихо, за да не ги безпокоя. Преди ми харесваше къщата да мирише на моята супа. Сега Ан предпочита други миризми – „по-светли, по-малко задушни“, както казва тя. Не протестирах. Защо да протестирам?
Опитах се да говоря със сина си. Казах му, че се чувствам малко… не на място. Че понякога се чувствам така, сякаш преча. А той просто въздъхна и каза:
– Мамо, не се престаравай. В края на краищата имаш всичко, от което се нуждаеш.
Но това не е вярно. Защото това, от което имам нужда, не е легло в стаята ми и рафт за чаши. Това е усещането, че имам къде да седна в техния живот. Че наистина съм тук.
Вечер седя на прозореца и гледам как светлините във всекидневната угасват. Чувам смеха им, тихите им разговори, звука на телевизора. Преди си мислех, че тези звуци са моите звуци. Днес знам, че те са просто ехо – и аз вече не съм част от тях.
Понякога чувам как Анна и синът ѝ си говорят за плановете за празниците. За това какво да купят за градината, какви мебели да изберат. И в тези разговори няма място за мен. Те вече не ме питат какво мисля. Вече не ми казват: „Мамо, защо не дойдеш с нас?“. А аз все още си спомням как планирахме пътувания заедно, колко щастлива бях да бъда част от живота им.
Сега, докато седя в стаята си, си спомням моменти, които само преди няколко месеца ми се струваха толкова обикновени, а сега са толкова далечни. Сутрините, когато пиехме кафе заедно в кухнята. Смехът на внука ми, който тичаше към мен, за да ми покаже новата си играчка. Дори онези кратки моменти, когато готвех вечеря и синът ми идваше за съвет – всичко това е изчезнало някъде. И ме боли, че не знам кога точно е свършило.
Понякога внукът ми идва да ме види. Той сяда до мен на леглото и ми разказва за училището. Тези няколко минути разговор са като глътка въздух за мен. Но после чувам гласа на Аня: „Куба, хайде сега, баба трябва да си почине“. Усмихвам се, защото знам, че трябва – но вътрешно чувствам, че губя нещо, което дори не знам как да назова.
Има моменти вечер, когато дълго време не мога да заспя. Лежа и си мисля дали не съм аз този, който е направил нещо нередно. Може би съм прекалено тих, може би съм прекалено внимателен, може би трябва да се впиша повече в обстановката. Но веднага след това идва друга мисъл: наистина ли трябва да се вписвам? Не заслужавам ли просто да бъда…? Без въпроси, без извинения.
Открих нещо, което ми помага да преживея тези вечери. Дълги разходки. Обличам топло палто, вървя по улиците, наблюдавам светлините в прозорците на непознати хора. Спирам се пред витрината на цветарски магазин, гледам цветята, които винаги съм харесвала. После се замислям за това, че макар моето кресло да не се побира в тяхната всекидневна, все пак имам право да вярвам, че някъде има място, където то ще се побере. Че някъде все още има късче от света, където няма да ми се налага да питам дали мога да седна.
Понякога се връщам от тези разходки уморен, но по-спокоен. Слагам водата за чай, пускам радиото – тихи, успокояващи звуци. И си припомням, че не толкова отдавна бях забравила какво е да съм насаме със себе си. Сега го научавам отначало. Научавам, че мога да обичам спокойствието си – дори и да не съм го знаела преди.
Все още не знам какво ще направя. Може би някой ден отново ще имам място, където столът ми няма да пречи. Където няма да ми се налага да питам дали мога да седна. Но знам едно: повече няма да позволя да ми казват, че „имам всичко“. Защото това не е вярно. Аз имам себе си. Имам мислите си, мечтите си, спомените си. И това все още означава нещо. Повече от място в хола. Повече от всички думи, които вече никой не казва.
