„Освен мен“ – История за любовта, която не се предава
В един обикновен ден, сред мириса на лекарства и тревожни разговори в районната болница, се случи нещо необикновено. Момиченце на дванадесет години прекрачи прага с бебе в ръце. Не беше нейно дете. Но държеше това бебе така, сякаш целият ѝ свят зависеше от него. И всъщност зависеше.
— Той гори — прошепна тя. — Моля ви, спасете го.
Медиците реагираха мигновено, а детето беше прегледано. Състоянието му беше критично, но имаше шанс. Докато лекарите се бореха за живота му, момиченцето стоеше мирно, без сълзи, без страх. Вътре вече бе преживяла прекалено много.
— Това е брат ми — каза тя, когато я попитаха. — Намерихме го в подлеза. Мама не е способна да се грижи за него. Тя… пие. Татко го няма отдавна. Аз съм сама. Но не можех да го оставя. Само аз мога да му помогна.
Думите ѝ смълчаха всички. Социални работници, лекари и полицаи се изправиха пред избор: да спазят закона или да чуят сърцето на едно дете.
Момченцето оживя. И тя остана до него, шепнейки:
— Не се страхувай. Аз съм тук. Винаги ще бъда тук.
След дни в болницата, след множество разговори и прегледи, Аня — така се казваше — и брат ѝ Саша бяха настанени в приют. Там, за първи път, не спяха гладни. Аня пееше вечер, разказваше приказки, топлеше с ръцете си бебето, което се беше превърнало в нейния свят.
Намериха се хора, които разбраха. Двойка без собствени деца, които не поискаха да разделят Аня от Саша. Осиновиха ги и им дадоха дом. Истински. Там Аня отново започна да мечтае — да стане лекар. Да спасява, както веднъж беше спасила.
Но съдбата отново я изпита.
Две години по-късно съдът реши: Аня няма правото да се грижи за Саша. Беше непълнолетна, макар и по-зряла от повечето възрастни. Разделиха ги. Тя беше изпратена в интернат, а брат ѝ — в приемно семейство.
Светът ѝ рухна. Но тя не се предаде. Учи. Работи. Бореше се.
Всеки ден пишеше:
„Чакай ме. Ще те намеря. Обещах.“
И така – десет години по-късно.
На автобусна спирка в провинциален град, млада жена с кафяви очи и плик в ръце наблюдаваше момче, излизащо от училище. Той я погледна, сякаш я помнеше от сън.
— Лельо…? — прошепна несигурно той.
— Не. Но аз те познавам цял живот — каза тя със сълзи в очите.
Тази история не свършва с съдебно решение. Нито с документи. А с едно обещание, което беше спазено. Една любов, която не забравя. Една сестра, която никога не се отказа.
Защото никой друг не беше останал. Освен нея.
