…От земята стърчеше ъгъл на черен найлонов плик. Плътен, груб. И… се движеше.
Отскочих назад.
Бъки изръмжа, застана до мен с вдигната козина — пазеше ме. Ръцете ми трепереха, но не се отказах. Разширих внимателно дупката. Пликът беше завързан с възел. Отвътре се чуваше слаб звук — скимтене. Притиснато, глухо.
Сърцето ми спря за миг.
Разкъсах найлона с пръсти — и онова, което видях, ме закова на място.
Малки котета. Четири. Две — вече мъртви. Другите две — едва дишаха. С намокрена козина и затворени очи. Грабнах ги, увих ги в тениската си и тичах към къщата.
Затоплих мляко, намерих спринцовка без игла. Опитвах се да ги нахраня, докато в главата ми бушуваха въпроси.
Кой би направил това? В нашия двор? Само ние имаме достъп. И… свекърва ми.
Разказах всичко на мъжа ми, когато се върна. Той ме изслуша, сви рамене:
— Сигурно е била някоя дива котка… или деца от махалата.
— В нашия двор? Под една от лехите?
— Недей пак да намесваш мама.
Млъкнах. Но усещах — това беше само началото.
Два дни по-късно кокошарникът беше отворен. Пет кокошки липсваха. Нямаше следи, само кръв край оградата. Той каза, че е било невестулка или язовец. Но в нашия район от години не се срещат такива. И вратата — отворена отвътре.
Същата нощ се събудих от миризма. Силна, гадна — сякаш развалени яйца и пушек. Помислих, че е газ — но всичко в къщата беше наред. После чух — Бъки дращеше яростно вратата на сайванта. Ръмжеше. Виеше.
Излязох с фенера — той обикаляше и лаеше. Отворих вратата — и щях да припадна.
В ъгъла, върху слама — кървави парцали. До тях — моят кухненски нож. А до него — вързана кърпа. Като плик. Не посмях да я отворя. Извиках мъжа ми.
Той дойде, пребледня. Развърза кърпата. Вътре — пет кокоши глави. И бележка. С крив, едва четим почерк: „Не се меси там, където не ти е работата.“
Отидохме в полицията. Подадохме сигнал. Казаха — сигурно било хулиганство. Щели да проверят. Но нямали доказателства.
Аз не спях. Бъки не се отделяше от мен. Дъщеря ни започна да сънува кошмари — говореше за „сенки зад прозореца“.
Седнах и започнах да мисля.
Кой знае къде са ножовете? Кой влиза безшумно? Кой ме е мразел още от първия ден? Кой е казвал, че не съм „достатъчно добра“ за сина ѝ?
Само една жена.
Свекърва ми.
С оправдание за питка отидох до зълва ми. Беше там и свекърва ми. Пиеха кафе. Докато говореха, аз се промъкнах към антрето.
На шкафа — червени свещи, омотани с черни конци. А до тях — парцалена кукла. Ръчно ушита. Ужасяваща. С едно зелено копче за око — като моите очи. Другото — черно, като на дъщеря ми.
Студена пот ме обля.
— Това какво е? — попитах, престорено усмихната.
— Амулетче, миличка — засмя се свекървата. — За защита. Все се оплакваш — ту детето болно, ту кучето лудо. Исках да помогна.
— Няма нужда. Благодаря — прошепнах.
Излязох. Трепереща.
Разказах всичко на мъжа си. Погледна ме странно.
— Ти… сериозно ли вярваш в това? В кукли и проклятия?
— А в мъртвите котета? В кръвта в двора? В моя нож в сайванта?
— Това е лудост.
— Не. Това е тя.
Той мълча. После си легна. Без да каже дума.
На следващата вечер взех Бъки. Затворих го в оранжерията, където беше ровил. Аз се скрих зад плевника. Чакахме. Час… два.
И тогава я видях.
Свекърва ми.
Беше с кофа. Оглеждаше се. Приближи се до оранжерията. Отвори.
Бъки изръмжа.
Тя не се изплаши. Извади от кофата черен свитък. Започна да рови в пръстта.
— Не смей! — извиках.
Подскочи. Обърна се. Видя ме. И застина. В очите ѝ — ужас. Истински.
— Шпионирала си ме?
— Какво ще заравяш пак?
Мъжът ми пристигна. Видя кофата. Пакета. Отвори го — вътре… друга парцалена кукла. С моето лице. И две игли. В корема и в сърцето.
Той се отпусна на земята.
— Мамо… какво е това?
Тя кресна:
— Тя те отне! Промени те! Стана слаб! Аз само исках да те върна! Да те пречистя!
— С игли и мъртви животни?! — извика той.
Тя не отговори. Само ме гледаше. С омраза.
На следващия ден я върнахме в града. Повече не я чухме. Мъжът ми седмица не говореше. После ме хвана за ръка:
— Прости ми. За всичко.
Смени всички ключалки. Издигна оградата. Взе още едно куче — женско, кротко. Кръстихме я Лъки. Котката ни роди три здрави котета.
Но понякога… още се будя нощем.
Не от шум. А от тишина.
Поглеждам към вратата. Там, на пост — Бъки. Поглежда ме, мълчи.
Не му трябва глас. Докато е тук, знам едно:
Никой повече няма да ни нарани.
