Влязох в банята и заключих вратата. Пуснах чешмата, за да заглуша каквото идва отвътре. Треперех цялата. Устната ми пулсираше от болка, но не толкова, колкото сърцето ми — то блъскаше сякаш искаше да избяга.
Рожденият ми ден. Моят.
А пак се чувствах невидима. Не жена. Не човек. Просто домакинска мебел в театър, наречен „семейство“.
Погледнах се в огледалото — бледо лице, подуто чело, в очите — само умора.
И в главата ми звучеше още гласът ѝ:
“С тая фигура в бяло? Ха! Пълен цирк!”
Седнах на капака на тоалетната чиния и се свих. Просто останах така. Не знам колко време мина, докато не чух тихо почукване.
— Вики? — гласът на братовчедка ми Мая. — Всичко наред ли е?
— Само още минута… — прошепнах.
— Искаш ли да ги изгоня всичките? Ще го направя, честно!
Не казах нищо. Просто си измих лицето със студена вода и излязох.
Музиката още звучеше. Свекърва ми — леля Пенка — вече седеше начело на масата, наливала чаши и се заливаше от смях.
— Такава жена се уважава! — каза някой. — Всичко държи под контрол!
— А какъв син е отгледала! — добави друг.
Мен — не ме виждаха.
И тогава — сякаш копче щракна. Нещо в мен се включи. Или се изключи. Но беше завинаги.
Приближих се до мъжа ми. Държеше чаша, ухилен както винаги.
— Честит рожден ден, любов моя — каза той и се наведе да ме целуне по бузата.
— Не, — отвърнах. — Недей.
— Какво ти става пак?
Обърнах се към всички:
— Благодаря, че дойдохте. Но празненството приключи.
— Какво?! — изпищя свекърва ми. — Ти добре ли си?
Погледнах я. Без страх. Без трепет. Само яснота.
— Защото тя ме удари. А синът ѝ… — посочих го. — …вдигна тост за това.
— Аз те възпитах! — избухна Пенка. — От никоя стана някоя, благодарение на моя син!
— А сега каква съм, според теб? — попитах спокойно.
— Снаха! А снахата трябва да знае кога да мълчи!
— Трябва ли да мълча, когато ми удрят шамар? — обърнах се към съпруга си. — Това ли е твоето „семейство“?
— Вики, не прави от мухата слон. Мама просто е емоционална. Това нищо не значи!
— А аз какво съм за теб? Диван, който ако нещо не ти харесва, риташ и след това го покриваш с възглавничка?
Лицето му помръкна.
— Пак твоята драма! Ти винаги разваляш всичко!
— Добре. Тогава слушай внимателно.
Отидох до скрина в хола. Отворих долното чекмедже и извадих папка.
Седеше там от месеци. Чакаше.
— Ето. Това е за теб.
Оставих я пред него на масата.
— Какво е това?
— Документите за развод. Аз вече съм подписала.
Мълчание. Залата застина. Чуваха се само капките от чешмата в кухнята.
— Ти не си сериозна…
— Не знаеше, нали? — казах. — Че от година работя в адвокатска кантора. Че вече не разчитам на картата ти. Че от три месеца плащам наем за малък апартамент.
— Лъжеш! — изпищя свекърва ми. — Нищо не можеш сама! Ти си едно голямо нищо!
Погледнах я спокойно.
— Това е твоето мнение. Моето е друго.
Аз знам, че готвих за теб, перях те, водех те по лекари, носех те на ръце, когато ти беше зле.
А ти ме плюеше.
Пенка пребледня.
— Ти ми даде само обиди. Аз ти дадох младостта си.
Но дотук. Край.
Взех ключовете си — от колата, която купих сама.
— Къде отиваш? — попита мъжът ми, вече без усмивка.
— Да живея. Без теб.
И излязох.
Първите няколко дни не можех да преглътна ни хапка. Седях до прозореца на новото си жилище и гледах в празното.
След това започнаха обажданията.
Първо — сълзи.
После — обвинения.
Накрая — тишина.
След месец ми се обади брат му.
— Вики… мама побеля. За седмица. Не е същата…
— Аз не им желая зло, — казах. — Просто избрах себе си.
Започнах работа в малка агенция за имоти. Работех по дванадесет часа. Но дишах свободно. Дишах истински.
Дойде пролетта.
Един слънчев ден си купих нова бяла рокля.
И минавайки покрай витрина, се погледнах в отражението.
“Ти си красива. И силна.”
И това…
никой повече няма да ми го отнеме.
