Сърцето ѝ бучеше. Гърдите ѝ горяха от напрежение. Беше отново онова дете от дома — заключено, забравено, недочуто.
Погледите, подигравките, подкупените усмивки…
Същото усещане, същата изтръпналост.
— Само за малко… до тоалетната… — прошепна тя, опитвайки се да отстъпи назад.
— Никакви тоалетни! — процеди Мариана през зъби, докато раздаваше фалшиви усмивки наляво и надясно. — Стига се лигави, Ани! Трябва да покажеш уважение на мъжа си!
Мъжът…
Борис.
Дебел, надменен, с поглед като на касапин. Собственик на два склада и нов джип.
Годеник по уговорка.
Влезе в живота ѝ преди месец, поканен от Мариана.
— Добре изглеждаш — каза той, като я огледа от главата до петите. — Само да те поизлъскат малко. Ще стане.
Ани мълча. Мариана кимаше.
След това ѝ каза:
— Ще си имаш дом. Деца. Храна. Ще си благодарна, че те взехме от приюта. Или искаш пак на улицата?
Празненството беше фарс. Роднини, ракия, музика. И „ритуал“ — представянето на булката.
Ани стоеше като в капан.
Очите на гостите я събличаха.
Всичко в нея крещеше: бягай!
— Айде, булче, — извика Борис с усмивка. — Да видим какво си купихме!
Тя не знаеше откъде намери сили.
Протегна ръка. Взе чаша от масата. Стъклена. Тежка.
— Докосни ме още веднъж… — изрече тихо, — и ще се нарежа пред всички. И нека всички видят какво искате от мен.
— Ти… полудя ли?! — изсъска Мариана.
— МЪЛЧИ! — извика Ани. — На осемнайсет съм. Не съм ваша вещ. Не съм ваша робиня!
Залата замря.
Музиката секна.
Всички се вторачиха в нея.
— Какъв театър! — извика мъж от масата.
— Не я слушайте! — затътра Мариана. — От дома е. Такава е… чувствителна…
— Не! — отсече Ани. — Ти си тази, която трябва да мълчи. Ти ме взе заради помощите. Ти ме продаваш днес! Но аз не съм ти длъжна!
Извади от сутиена си малка камера. Тънка, черна, почти невидима.
— Всичко е записано. Всеки разговор. Всеки път, когато си казвала: „цели го, усмихни се, после ще ти купя шоколад“. Всеки път, когато си ми напомняла, че съм ти длъжна. Ако някой посмее да ме спре сега — ще има разследване.
Борис скочи. Изплашен.
— Не съм искал… Не съм знаел…
— Знаел си. Знаел си, че съм сама, беззащитна. Това те устройваше. Имаш дъщеря, нали? Представи си да ѝ причинят това.
Мълчание.
Дълго.
Срамно.
Ани се обърна и тръгна към вратата.
— Благодаря за всичко. Повече няма да ме видите.
След два часа тя беше във влака.
Без багаж. Само с малка чанта.
И със спокойствие, което никога не бе изпитвала.
Преспа при приятелка.
После даде показания.
И тогава… позвъни телефонът.
— Здравейте, Ани. Обаждаме се от една фондация. Разбрахме за случая ви. Бихме искали да ви предложим обучение, квартира и… нов живот.
Две години по-късно.
Ани стоеше в болничен коридор, облечена в бяло. Не рокля. А престилка.
Беше дежурна в спешното отделение.
На гърдите ѝ — бадж:
„А. Стефанова – парамедик“
Вече не беше ничия вещ.
Никой не я продаваше.
Тя решаваше.
Тя помагаше.
Една вечер докараха жена.
Световъртеж, припадък, дехидратация.
Ани се наведе да ѝ измери пулса.
Мариана.
— Ти си… — прошепна жената. — Унищожи ме…
Ани мълчеше. Въведе иглата в ръката ѝ със спокоен жест.
— Не. Просто се спасих.
