Дори не си беше съблякла палтото, въпреки че в апартамента беше топло. Пръстите ѝ стискаха дръжката на чантата като спасителен пояс.
— Имаш ли въпроси? — попита Красимир с онази самодоволна усмивка, която винаги ми е била позната. — Не искам да повтарям едно и също. Така ще е по-добре за всички.
Отидох до шкафа, извадих старо одеяло от горния рафт и го хвърлих върху един от столовете в кухнята.
— Ще спя тук, — казах спокойно. — Утре ставам рано.
— Къде ще ходиш? — измърмори той.
— Имам си работа, — отговорих, без да влизам в подробности.
Повдигна рамене. Вече не го интересуваше. За него аз бях приключена страница.
Но някои страници, когато ги откъснеш, режат като нож.
След полунощ, когато в апартамента цареше гробна тишина, излязох на балкона. Студен въздух бодеше кожата. Държах телефона в ръка, гледайки екрана, където светеше едно-единствено изпратено съобщение:
„Ела. Те са тук. Същият адрес.“
Не чаках отговор. Знаех, че ще дойде.
Казваше се Николай. Съпругът на Гергана.
Бях го открила преди месец — благодарение на онези снимки в социалните мрежи, които Красимир оставяше отворени на служебния лаптоп. Гергана беше внимателна, но не достатъчно. Между кадрите на разголени рамене и коктейли на тераси се виждаше той — висок, с тъмна брада, мълчалив поглед и ръце, прегръщащи я.
Николай беше бивш военен. В момента работеше като инструктор по сигурност в частна фирма. Свързах се с него от анонимен профил. Първоначално не ми повярва. После му пратих скрийншоти. Накрая — видео от скрита камера, която бях монтирала в хола.
Уговорихме се.
И сега го чаках.
Вратата на апартамента се отвори с леко щракване малко след три през нощта.
Гергана се събуди първа. Чух я как става, промърморва нещо и се запътва към коридора. Аз останах под одеялото, затаила дъх.
— Ники?.. — гласът ѝ трепереше.
— Здравей, мила, — отвърна той с хладна тишина в гласа си, която накара дори мен да настръхна.
— Това… това не е каквото си мислиш… — заекна тя.
— Тогава ми обясни, — каза той и влезе в хола, където Красимир се надигаше, още сънен. — Това ли е новото ти семейно гнездо?
Красимир седна, объркан и рошав.
— Ти кой си, по дяволите? Какво правиш тук? — измърмори, опипвайки за тениската си.
— Аз съм съпругът на твоята любовница. И сега ти ще ми обясниш с какво право си довел жена ми в този апартамент, без дори да я предупредиш.
— Спокойно, човече… можем да го обсъдим като мъже…
— Вече го обсъждаме.
Станах. Излязох от кухнята, включих лампата и се върнах.
— Николай, — казах тихо. — Помоли те само едно: да не правиш глупости.
— Няма, Лили. — Кимна той. — Исках само да ги видя. И двамата.
Погледна Гергана. Тя стоеше като вкаменена.
— Предаде ме. Докато се борех със себе си, с травмите… ти си започнала нов живот. Без дори да ми кажеш.
Гергана се разплака. Без звук.
— Мислех, че няма да се върнеш… — прошепна.
— А аз мислех, че ще ми останеш вярна, — отвърна той.
Красимир стана.
— Стига театър. Изчезвайте. Това е моят апартамент. Вие тук нямате място.
Погледнах го право в очите. Спокойно.
— Апартаментът е на родителите ми. Аз го наследих. Ти си тук само временно вписан.
— Лъжеш!
Извадих документите от чекмеджето. Поставих ги на масата. Той пребледня.
— Утре подавам молба за развод. И ще уведомя шефа ти, че използваш служебния лаптоп за лични цели. Помниш ли онзи имейл до Гергана с прикачени снимки, пратен в 11:23 в работно време?
Мълчеше.
Обърнах се към Николай:
— Благодаря, че дойде. Можеш да си вървиш. Гергана, ако иска, може да остане. Но не в нашата спалня.
— Не искам да оставам тук! — извика Гергана. — Това е ад! Всички сте луди!
— Тогава върви, — каза Николай. — И повече не ме търси.
Те излязоха. Първо Красимир, треперещ от яд. После Гергана, с размазана спирала и наведена глава.
На сутринта си направих кафе.
За пръв път от дни — в тишина.
Красимир ме беше търсил поне десет пъти. Не вдигнах. Прати ми съобщение, че съжалявал, че бил объркан, че Гергана не означавала нищо.
Не отговорих.
Защото вече нямаше какво да доказвам.
Върнах се в спалнята. В моята стая.
И този дом отново стана мой. Без лъжи. Без страх.
Просто мой.
