— На друг? — повторих, показвайки му екрана. — А защо тогава пише „За мама“? Кой точно е този „друг“?
Погледна към пода.
— Исках да ѝ направя изненада. Да ѝ купя кола, някаква евтина, но да може сама да ходи на село. Нали знаеш как обича градината си…
— И заради това си спестявал тайно месеци наред, докато аз отказвах от всичко? — думите ми излетяха като стрели. — Спестявахме уж за банята, отменихме ваканцията, аз работя на две места… А ти си отделял за мама?
— Тя ми е майка… — прошепна.
— А аз? Какво съм аз?
Мълчеше. И в тази тишина чувах само сърцето си, което биеше силно, глухо, като чук по куха врата. В главата ми изплуваха всички компромиси, които бях правила. Всички “някой ден”, всички “може би догодина”, докато той… кроял планове зад гърба ми.
— Не исках да те нараня — каза той. — Щях да ти кажа. След това.
— След какво? След като я докараш пред блока и гордо ми покажеш ключовете? Може би с панделка?
— Моля те… — направи крачка към мен. — Не го прави на драма. Нали парите вече са при теб? Все едно са подарък за теб.
— Подарък?
Изсмях се. Остър, кух смях, който дори мен стресна.
— Ти сериозно ли?
Той сведе очи.
— Знаеш ли кое е най-грозното? Не парите. А че си готов да жертваш всичко за жена, която не пропуска шанс да ме унижи.
— Не е вярно. Тя никога не те е обиждала…
— Не? Когато каза, че „не приличам на човек с образование“, това какво беше? Или когато попита дали още работя в онази „дупка на културата“, имайки предвид библиотеката?
Кирил не отговори. Стоеше до прозореца, стиснал ръце. За първи път го видях не като партньор, а като непознат. Чужд. Може би винаги е бил такъв, а аз съм си го рисувала в главата.
— Няма да върна парите — казах спокойно.
— Какво?!
— Чу ме. Те са по моята сметка. Ти си ги изпратил. Ще ги използвам.
— Това не е честно!
— А ти беше ли честен?
Мълчеше. После без дума се обърна, взе якето си и излезе. Вратата се затвори без трясък. А в мен… нещо се разпадна окончателно.
Следващите дни не му отговарях. Пращаше съобщения, гласови, снимки. Стоеше при майка си. В едно аудио дори плачеше.
Аз? Живеех.
Резервирах си уикенд във Велинград. Купих си най-сетне хубав лаптоп. Записах се на курс по дигитален дизайн. Парите не изчезнаха — не прахосвах. Но всяка стотинка беше малка победа за мен. Всяка покупка — знак, че мога и без него.
Получих съобщение от свекърва ми:
„Надявам се поне да не си ги изпила вече.“
Скрийншот. Пратих го на Кирил с думите:
„Страхотно семейство имаш.“
Три седмици по-късно той се появи. С букет, с куфар и с черни кръгове под очите.
— Разбрах, че нямам право да искам прошка — започна. — Предадох те. Не с друга жена, а с лъжа. Но искам да поправя нещата.
Гледах го. После попитах:
— Ако парите бяха отишли където си искал — щеше ли да ми кажеш?
Наведе глава.
— Не…
Кимнах. Спокойно. Без сълзи.
— Тогава свършихме.
— Моля те…
— Купих си нещо с тези пари. Нещо по-ценно от кола за майка ти. Купих си свободата.
Затворих вратата. Тихо. Без драма.
Сложих си хубаво кафе. Скъпо. Арабика. Поръчано от Италия. Защото вече живеех не „за по-късно“. А за себе си.
