От години живееше под сянката на очакванията на майка си, Елеонора Красилникова — жена, която беше изградила перфектния образ на семейството със стоманена ръка в кадифена ръкавица. А сега, в сърцето на тяхната резиденция, пред всички роднини и бизнес партньори, Даниел разби тази илюзия с едно изречение.
Лилия не помръдна. Стоеше до него с изправена стойка и блестящ поглед. Чувстваше напрежението като нож върху кожата си, но не трепна. Вътре в нея бушуваше страх, гняв… но най-силна беше достойнството ѝ. То я крепеше.
Елеонора го хвана за ръкава.
— Веднага. В кабинета. Двамата.
— Лилия идва с мен. Нямам какво да крия, — отговори Даниел спокойно.
Жената замръзна. Не това очакваше. Но не възрази. Обърна се рязко и пое по дългия коридор. Даниел и Лилия я последваха.
Кабинетът беше студен и строго подреден — тъмно дърво, кожени кресла, мирис на книги и скъп парфюм. Елеонора седна зад бюрото, сякаш беше съдия. Даниел и Лилия останаха прави.
— Коя всъщност е тя? — попита Елеонора, ледено.
— Вече ти казах. Съпругата ми.
— Даниел, престани. Доведе тук непозната. Бедно момиче без произход. И имаш наглостта да я наричаш съпруга?
— Непозната? — обади се Лилия спокойно. — Родена съм и израснах в този град. Майка ми беше чистачка в елитната гимназия. Може и да е чистила вашите обувки, госпожо Красилникова.
— Как смееш…
— Смея, защото не искам нищо. Не ми трябва вашето богатство, нито наследството, нито вилата в Тоскана. Но няма да позволя да ме тъпчат, само защото не нося „Армани“.
Елеонора рязко се изправи.
— Даниел, сложи край на тази глупост. Ще я накарам да изчезне от живота ти до утре. Давам ти дума.
— Мамо, твоята дума вече не значи за мен онова, което значеше. Избра университетите ми, облеклото ми, дори приятелите. Но този път не. Лилия е мой избор. Съпруга ми. И тя остава.
— Тя те е омаяла. Виждам го. Цялата ѝ стойка говори за това.
— Аз му отказах първия път, — каза Лилия. — Три месеца ме преследваше в кафенето. Носеше цветя, чакаше ме пред блока, предлагаше помощ за болната ми майка. И аз казвах „не“. Не защото не го харесвах, а защото вярвах, че никога няма да съм достатъчна за вашето семейство.
— А после?
— После той ми каза, че не го интересува какво мисля за себе си. Интересува го какво чувства той. И тогава разбрах, че той е моят човек.
В стаята настъпи мълчание.
Елеонора се втренчи в сина си. Очите ѝ бяха влажни, но не от тъга — от ярост.
— Ако го направиш… ще съжаляваш. Не заради парите. А защото в нашия свят тя няма да бъде приета. Ще ви подиграват. Ще ви разпънат в медиите. Ще те гледат с насмешка на всяка бизнес среща. Това ли искаш?
— Искам само едно — тя да е до мен.
— Тогава… — прошепна Елеонора, — за мен вече нямам син.
Лилия стисна устни. Не искаше да разделя майка и син. Но и не беше готова да се унижи, за да бъде „приета“.
Когато се върнаха в салона, всичко вече беше във вихър. Леля Ирина говореше разпалено, чичо Павел шепнеше нещо за коняк. Даниел и Лилия слязоха по стълбите ръка за ръка.
И тогава се случи нещо напълно неочаквано.
— Честито, скъпи мои.
Гласът беше на бабата на Даниел. Беше се изправила с помощта на бастуна си, слабичка, но с бистър поглед. Всички замълчаха.
— Даниел, аз обичах дядо ти. Нямаше пари, нито титли. Но имаше сърце. Ако това момиче има сърце — направил си правилния избор.
Тишината, която последва, беше като молитва. Бабата пристъпи към Лилия, хвана ръката ѝ и тихо каза:
— Добре дошла в семейството.
На следващата сутрин таблоидите гръмнаха:
„Синът на милиардер се ожени тайно за сервитьорка. Майката в шок. Бабата — във възторг.”
Но онова, което никоя медия не написа, беше, че за първи път от години насам Даниел заспа с усмивка. До жената, която обичаше. Жената, която никога нямаше да се срамува от себе си — и той никога нямаше да я остави.
