Докато гостите все още се заливаха от смях, Александър се приближи към жената:
— Добре. Двеста хиляди. Веднага след срещата. Гримьорната е на етажа, а гардеробът — вдясно. Имаш десет минути. Как се казваш?
— Анна.
— Перфектно. Анна, след петнайсет минути ти си моя съпруга. Убедителна да бъдеш.
Тя не отвърна. Само кимна, обърна се и излезе с достойнство, което не подхождаше на униформата ѝ. Александър я следеше с очи. Не можеше да го назове с думи, но усещането, което му остави… беше странно. Почти тревожно.
В малката конферентна зала с изглед към нощна София всичко бе подготвено до последния детайл. Кристални чаши, изискани плата, слабо осветление. Гостите от Пекин щяха да пристигнат всеки момент. Александър беше спокоен на външен вид, но очите му не се откъсваха от вратата.
И ето я — отваря се.
Анна влезе. С винено червен костюм, елегантни обувки на нисък ток и прибрана коса. Без натрапчив грим. Нищо крещящо. Но походката ѝ… излъчваше увереност, каквато не би очаквал от никоя жена, която до скоро е миела пода.
Гостите наостриха погледи. Господин Чън, ръководителят на китайската делегация, се изправи леко:
— Съпругата ви?
Александър щеше да се пошегува, но Анна го изпревари:
— Добър вечер, господин Чън. За мен е удоволствие. Анна Орлинова. Съпруга на Александър.
На перфектен английски. Без акцент. Хладна, уравновесена, уверена.
Александър не повярва на ушите си. Това не бяха заучени фрази. Тя говореше така, сякаш е живяла с този език. Чън се усмихна учтиво:
— Не подозирах, че господин Орлинов има такава грациозна съпруга.
— Предпочитаме личният ни живот да не бъде показен, — отвърна Анна и нежно докосна ръката на „съпруга“ си, сядайки до него.
Последва наздравица. Но вниманието на гостите вече беше приковано към нея. Анна не се натрапваше, не демонстрираше, но всяко нейно изказване беше на място. Умело насочваше разговора към културни различия в бизнес етикета, задаваше въпроси, показваше искрено внимание.
— Ако не е тайна… къде сте учили, госпожо Орлинова? — попита един от българските съдружници.
— Софийски университет. Англицистика. Дипломирах се ’91-ва.
— А след това?
Тя се усмихна тъжно.
— След това дойде животът.
След като китайците си тръгнаха, Александър не издържа. Влезе в стаята, където Анна вече бе започнала да сваля костюма.
— Коя сте вие всъщност? — попита тихо, без надменност.
— Жена, на която ѝ предложиха пари, за да изиграе роля. Не това ли искаше?
— Не… ти не изигра роля. Ти беше най-умната в залата. По-добра от всички ни.
Анна седна спокойно на канапето и го погледна.
— Александър… ти си от онези хора, които вярват, че човекът в униформа е невежа. Аз бях преподавателка. Превеждах романи. После мъжът ми ме изостави. Синът ми се разболя. Станах длъжник на банките. И дойдох тук. Но не съм загубила себе си.
Той седна срещу нея. Лицето му беше сериозно.
— Не го направи заради парите, нали?
— Не. Направих го, защото исках да видя дали си готов да използваш напълно непознат човек, за да доказваш колко си велик.
— И какво мислиш?
Тя се наведе леко напред:
— Умен си. Упорит. Но страшно самовлюбен. Повече те интересува как изглеждаш в очите на другите, отколкото какъв си всъщност. Не търсиш истина. Търсиш поклонници.
Той потръпна.
— А ти?
— Аз загубих много. Но запазих най-важното — достойнството си.
Тя се изправи. Но преди да излезе, се обърна:
— Не си бил сам на върха, Александър. Просто си гледал толкова високо, че не си видял кой ти държи основата.
Месец по-късно я видя отново.
Пред едно частно училище. Беше краят на работния ѝ ден. Александър слезе от колата и се приближи.
— Искаш ли да вечеряме? Без роли. Без пари. Просто разговор.
Анна дълго го гледа.
— Само веднъж. Но ще бъдеш себе си.
На масата в малък италиански ресторант говориха с часове. Тя му разказа за сина си, който починал през 2015-та. За ръкописа, който никога не изпратила. За нощите, в които се е хранила с филия и вода.
Той ѝ разказа за панелката в „Люлин“, за борбата да стане „някой“, за страха да остане незабелязан. И тогава го разбра:
Не върхът е крайната цел.
А истинското начало започва с човек, който не ти се възхищава — а те вижда.
