Григор ѝ се усмихна и кимна леко, без да откъсва поглед от пътя.
— Няма нищо, сестро. Нощем не е разумно да се ходи пеш, особено тук — между Панагюрище и Стрелча… само борова гора и вълчи песни.
Жената тихо се прекръсти. В кабината настъпи тишина. Само моторът бучеше равномерно, като далечна приспивна песен. Григор хвърляше по едно око — седеше изправена, стискайки с ръце малка бохча. Лицето ѝ беше спокойно, меко, почти благородно. Високо чело, тънки вежди, и очи, които не гледаха просто напред, а сякаш през всичко — към нещо вътрешно.
— Далеч ли отивате? — попита накрая той.
— До манастира „Св. Пантелеймон“ над Стрелча. Бях при една болна сестра в Хисаря, но изпуснах последния автобус.
— И после пеш?
— Господ праща хора, когато трябва. Сега — вас. Или сила да стигна.
Григор почувства нещо странно в гърдите си — като парче лед, което се разтопява. От онези думи, които уж са прости, а удрят дълбоко.
— Аз… просто си казах, че не бива да се оставя човек така, сам, в нощта.
— Това се нарича милосърдие. И е по-рядко, отколкото си мислим.
Гласът ѝ не беше поучителен, нито сладникав. Говореше меко, почти шепнешком, но думите ѝ бяха като камъни във вода — тежки, точни, живи.
Пътят продължаваше — черен, лъскав от вечерната влага. Табелите бяха все по-редки, обхват нямаше. Радиото беше изключено. Григор не искаше шум.
— Ако не е тайна… отдавна ли сте в манастира?
— Тринадесета година. Преди това преподавах литература в Пловдив. И имах съпруг.
— А сега?
— Сега имам мир. — каза тя спокойно. — Хората мислят, че ние, които сме се отдали на Господ, бягаме от живота. А истината е, че ние се вглеждаме в него — както си е. Без украси. Без филтри.
Григор замълча. В гърлото му заседна нещо, което не можеше да изрече. Искаше да говори, но не знаеше откъде. Само усещаше, че присъствието ѝ му действа като изповед — без думи.
— Жена ми… ме напусна. — изрече изведнъж. — Не почина. Просто си тръгна. Докато работех, докато бях по камионите. Мислех, че парите ще ѝ стигат. А тя просто беше сама.
Монахинята не каза нищо. Наведе глава, сякаш се молеше. После, почти на шепот:
— Любовта не е само присъствие. Понякога е тишината, в която някой чака. Но когато не останат сили за чакане… това вече не е вина. Това е болка. И тя минава.
— Минава ли?
— Минава. Но остава белег. Като от старо порязване — не кърви, но щом се сетиш, те стяга. И в него има мъдрост.
Отново мълчание. Кабината се беше превърнала в храм. Светлините по таблото светеха като икони, а Григор усещаше, че цялото му минало — като че ли се подрежда. Дядо Ставри. Майка му. Катерина. Болката. Бездната след нея. Всичко си намираше мястото.
— Къде да ви оставя? — попита, когато наближиха стария разклон преди селото.
— До моста, при извора. Оттам манастирът е на десетина минути пеш.
Той спря внимателно, слезе и отвори вратата от другата страна. Подаде ѝ ръка. Бохчата ѝ беше лека, но тя я държеше като святост.
— Вие сте добър човек, Григор. Но не затваряйте болката вътре. Не я носете като олово. Пуснете я.
Той само кимна.
— Как се казвате? — попита тихо.
— Сестра Анастасия. А вие?
— Григор.
— Ще се моля за вас, Григор. И за баща ви.
Той замръзна. За баща му? Не ѝ беше казал. Не ѝ беше споменал нищо. Но не попита откъде знае. Само я гледаше как се отдалечава.
Светлината от фаровете ѝ рисуваше силуета в тъмното. После изчезна сред дърветата. Григор остана да стои. Вдиша дълбоко. Болката я нямаше. Имаше лекота. Нова. Чиста. И едно усещане, че нещо… от тази нощ насетне… вече ще бъде различно.
Върна се в кабината, запали двигателя и потегли. Но сега пътят беше друг. Не самотен. Жив. Като пулс. Като молитва, която никога не е казал на глас, но винаги е носил в себе си.
