Това не беше обикновен кон. Казваше се Гранит — гордостта на дядо Иван, стар стопанин от селото, когото всички уважаваха. За Гранит хората казваха: „Този звяр разбира повече от хората!“
И сякаш наистина беше така.
Без колебание, без команда, конят се втурна с бесен галоп към реката. Копитата му биеха земята като барабани. Не се спираше. В очите му гореше решителност.
А на брега — мъжът вече се беше върнал от лодката. Стоеше, запъхтян, със спокойствие, което смразяваше. Извади цигара, запали я с треперещи пръсти и вдигна поглед към реката. Вече бе направил това, което бе решил.
Смяташе, че никой не е видял.
Но се лъжеше.
Млада жена, разхождаща кучето си наблизо, снимаше природата с телефона си. Камерата ѝ улови как един кон скача право във водата. Беше Гранит. Плуваше със сила и целеустременост. После — рязко завиване, потапяне.
И тогава — едно малко телце изплува за миг…
Пет минути по-късно брегът бе пълен с хора. Крясъци. Паника. Телефони. Един викаше „Детето!“, друг — „Боже, какво стана?!“
И тогава…
Изпод водата бавно се показа главата на коня. После — гърбът му. А върху него — детето.
Момиченцето се държеше здраво за гривата на Гранит. Мокро, със сини устни, покрито с водорасли — но живо.
Лекарите по-късно щяха да кажат, че това е медицинско чудо. В такава река, с инвалидна количка, детето нямало шанс. Но Гранит успял да я захване с устата си за коланите и да я извлече. Не я пуснал, докато не стигнал брега.
Детето се казваше Катина.
Когато дойде линейката, тя не пускаше гривата на коня. А той… стоеше до нея. Тих, спокоен. Придържаше я с муцуна, сякаш казваше: „Няма страшно. Тук съм.“
Мъжът бе арестуван по-късно същия ден. Не се съпротивляваше. Измърмори само:
— Омръзна ми. Тя е товар… не мога повече.
Тези думи се разпространиха по телевизията и мрежите. Цяла България избухна в гняв. Никой адвокат не искаше да го защитава.
Катина беше осиновена от приемно семейство в съседно село. В болницата започна терапия. В началото не вярваше на никого. Не говореше. Но поиска само едно:
— Доведете ми коня.
Донесоха го. Всеки ден. С ремарке. Катина седеше до него с часове. Разказваше му всичко. Той слушаше. Стоеше до нея. Дишаше бавно. И ѝ вярваше.
Един ден — седна сама.
Без чужда помощ.
Всички плакаха. Но не и Гранит. Той просто пристъпи напред и допря челото си до нейното.
Защото истинските герои не говорят. Не търсят внимание.
Те спасяват. И остават. Завинаги.
