— Гласът на Виктор беше едва доловим, като шепот, който вятърът би могъл да отнесе. Гледаше надолу, в земята, сякаш се срамуваше, че изобщо говори.
— С кого, Викторе? — попита тихо госпожа Анчева, приклекнала до него. Усети как сърцето ѝ се сви, още преди да чуе отговора.
Момчето не отговори веднага. Вместо това отново разрови пръстта, извади найлоновата торбичка и я подаде на учителката.
Тя я отвори внимателно. Вътре — малко, почти разпадащо се плюшено зайче, с отскубнато ухо и захабени лапички. До него — сгъната рисунка, леко изцапана от пръст, на която бяха нарисувани две деца, държащи се за ръка. Под тях пишеше с детски почерк:
„Виктор + Ани = завинаги“
Госпожа Анчева преглътна сълзите, които вече се събираха в очите ѝ. Виктор прошепна:
— Тя беше сестра ми. Ани. Почина преди три години… в катастрофа. Аз също бях в колата… но оживях.
Очите му се насълзиха, но не отведе поглед.
— Нашите не говорят за нея. Сякаш никога не е съществувала. Свалиха снимките ѝ, дадоха всичките ѝ играчки… Но аз… аз помня. И се страхувам, че ако не идвам тук… и аз ще започна да я забравям.
На следващата сутрин учителите се събраха в учителската стая. Госпожа Анчева разказа всичко. Никой не я прекъсна. Когато завърши, настъпи тишина.
— Това не можем да го пренебрегнем — промълви директорът, докато сваляше очилата си. — Това дете носи болка, за която дори не сме подозирали.
По-късно същия ден, родителите на Виктор бяха повикани в училището. Майката се държеше за чантата си толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. Бащата седеше неподвижно, като статуя.
Когато научиха какво прави синът им, майката се разплака.
— Мислехме, че така ще му е по-лесно. Ако махнем всичко… ако не говорим… ще спре да страда.
Бащата остана мълчалив дълго време. После заговори с пресипнал глас:
— Аз изхвърлих плюшените ѝ играчки. Не можех да ги гледам… Но сега разбирам, че съм изтрил не само вещите… изтрил съм спомена от нея и за него.
Две седмици по-късно, задният двор на училището изглеждаше различно. Там, където Виктор беше копал всеки ден, сега имаше малка оградена градинка. На нея — цветя, плочки, и едно дървено табло с надпис:
„В памет на Ани — любовта не умира“
Децата от класа на Виктор стояха в кръг, някои държаха цветя, други — рисунки. Беше тихо. Виктор се приближи до градинката. Беше облечен с бяла риза и носеше нова рисунка. На нея — отново той и Ани. Но този път, под тях пишеше:
„Виктор + Ани = винаги“
Той я положи до малко плюшено зайче, което бе оставил преди. Застана, погледна, и се усмихна. Не с радост, а с облекчение.
С времето Виктор се промени. Остана тих, но в очите му се появи нещо ново — покой. Започна да рисува повече. Да разказва за сестра си. Да споделя.
Училището въведе нова традиция: „Ден на паметта“. Веднъж годишно децата донасяха предмет или рисунка за някой, когото са загубили. Поставяха ги до градинката, палеха свещи и си разказваха истории.
А Виктор? Той винаги беше първият. С зайчето в ръка и нова рисунка, но вече не я заравяше.
Вече не криеше.
Вече споделяше.
