Раничката ѝ със зайче — на закачалката. Всичко изглеждаше наред. Но въздухът… беше различен. Студен. Сякаш чужд.
— Еви? — извика тихо. — Мило дете, къде си?
Нямаше отговор. После — слаб хлип от стаята ѝ.
Васил тръгна натам с ускорени крачки. Вратата беше леко открехната. Побутна я внимателно… и застина.
Ева беше свита на кълбо на пода, цялата разтреперана, лицето ѝ мокро от сълзи. До нея — разкъсана кукла и детски телефон със счупен екран. Не бе усетила, че баща ѝ е там.
— Мъничка… — прошепна той, падайки на колене до нея. — Какво се е случило? Кой ти направи нещо?
Ева вдигна поглед. Очите ѝ — като бездънни кладенци, пълни с мъка.
— Ти… наистина ли си тук? — промълви тя. — Леля Марта каза, че си ни изоставил. Че вече си с друга жена… и че не ти пука за нас…
Васил усети как кръвта му замръзва.
— Кой ти го каза това?
Тя се поколеба. После — едва чуто:
— Леля Марта… жената, която помага на мама. Каза, че мама плаче постоянно заради теб. Че ѝ пречим. Един път ме ощипа, когато мама не беше вкъщи…
Сърцето му се сви до болка. Марта. Домашната помощничка, която бяха наели преди три месеца, когато жена му, Цветелина, си беше счупила глезена. Вдовица, уж тиха и внимателна… уж.
— Ощипала те е? Къде? Покажи ми, моля те.
Ева повдигна ръкава. От вътрешната страна на ръката ѝ — тъмнолилав белег. Още един — под коляното.
— Защо не ми каза по-рано?
— Казах на мама… Но тя не ми повярва. Каза, че измислям. Че Марта била добра. А после… мама започна пак да пие. Спеше дори през деня. А леля Марта… ме заключваше в килера, ако виках…
Васил я прегърна. С такава сила, сякаш искаше да изтръгне болката от тялото ѝ. Очите му горяха, дишането му стана тежко. Вина. Гняв. Ужас.
Цветелина лежеше в леглото. До нея — празна бутилка от вино. Очите ѝ помътнели.
— Какво крещиш, Василе? Спях…
— Спала си?! — влетя той. — Знаеш ли какво е направила Марта? Малтретирала е Ева. Говорила ѝ, че съм ви изоставил! Затваряла я в килера! И ти… си спала!
— Какви ги говориш?! Марта е… добра жена. Тя ми помагаше, когато ти беше в чужбина. Аз… не знаех…
— Не си знаела, защото не си искала да знаеш! Погледни!
Той ѝ подаде телефона. На екрана — снимки на синините по ръката на Ева. Цветелина побледня.
— Господи… Мислех, че е паднала… Не съм… Не съм гледала…
— Никой от нас не е гледал. Това е най-страшното.
На долния етаж Марта седеше на масата и четеше списание.
— Има ли проблем, господин Васил?
— Проблем има. И то голям. Вие сте тормозила дъщеря ми. Лъгали сте я, затваряли сте я, наранявали сте я!
Марта стана. Очите ѝ се присвиха.
— Това е лъжа. Това дете си измисля! Тя…
— Имаме камери — излъга Васил без да трепне. — И записват звук.
Лицето ѝ посивя. Чашата падна от ръцете ѝ. Тя се обърна рязко към вратата — но двама охранители вече стояха там.
След по-малко от час Марта бе отведена от полицията. В къщата настъпи тишина. Васил седеше до леглото на дъщеря си и я галеше по косата. Ева заспиваше с усмивка — за пръв път от много време.
По-късно той се върна при Цветелина. Тя го чакаше, прегърнала възглавницата.
— Аз… аз съм виновна… — прошепна.
— Не търся виновни. Но ако искаме да спасим Ева, трябва да се променим. И двамата. Да бъдем до нея. Да я слушаме.
— Ще се лекувам. Ще спра алкохола. Ще си върна дъщеря ми.
Седмица по-късно тримата се разхождаха в парка. Ева държеше ръцете им здраво.
— Ще си бъдем заедно винаги, нали?
— Винаги, сърчице — каза Васил, стискайки малката ѝ длан. — Никога повече няма да чуеш „дом за сираци“. Само „наш дом“. Завинаги.
