Но тя не спря.
Кара до края на улицата, подмина входа на комплекса, угаси двигателя. Седя няколко минути неподвижна, с ръце на волана.
Не чувстваше вина.
Чувстваше облекчение.
В къщата на Матеви обаче се разиграваше нещо като трагедия.
— Това е лъжа! — крещеше Ричард. — Какво е това?! Някакъв ДНК тест?! Някой се опитва да ми отнеме дъщеря ми!
София скочи от стола.
— Татко, моля те…
Но Карла, съпругата му, се изправи бавно. Протегна ръка към облегалката, за да се задържи на крака.
— Ричард… — каза тя тихо. — Време е да ти кажа истината.
— Каква истина, по дяволите?! — лицето му почервеня. — Че детето ми е луда?
— Че… не е твое дете — прошепна Карла.
В стаята се спусна гробна тишина.
— Това беше преди толкова години — започна тя с прегракнал глас. — Ти замина за Виена, бяхме се скарали, не ми вдигаше телефона… Мислех, че е краят. Бях объркана, сама… И направих грешка.
Ричард се срина в стола, сякаш въздухът го напусна.
— Знаеше… и мълча?
— Знаех. Но ти винаги усещаше. От самото начало. Виждах в очите ти, че не я приемаш. И колкото повече тя се опитваше да те спечели, толкова по-далеч я държеше.
— Аз… — гласът му се пречупи. — Аз ѝ дадох всичко. Пари, образование, възможности.
— Но никога любов. Никога топлота.
Ясен се изправи, погледна листа, после го върна на масата.
— Може би не е твоя по кръв, но е по-силна от всички нас. И ти го знаеш.
Елиза седеше до езерото, в края на квартала. Същото място, където като тийнейджърка се криеше с тетрадка в ръка, пишейки планове за бъдещето си. Телефонът ѝ вибрираше — София, Ясен, Карла… Но не и Ричард.
Тя го изключи.
Пое дълбоко въздух и погледна водата.
Този път нямаше болка. Само яснота.
На третия ден на рецепцията ѝ предадоха бележка:
„Г-н Р. Матев опита да остави плик за Вас. Според указанията Ви — не го приехме.“
Елиза я накъса, без да я отвори.
След час се обади Ясен:
— Не е на себе си. Стои на един и същ стол от вчера. Не е ял, не говори…
— Това вече не ме засяга.
— Може би… но понякога трябва да затвориш вратата не заради него, а заради себе си.
Срещнаха се в градинката зад музея — същата, където някога я беше учил да кара колело.
Ричард изглеждаше съсипан. Сив, със сенки под очите, с ръце, които леко потрепваха.
— Благодаря, че дойде — каза тихо.
— Не съм тук за теб. Тук съм за себе си.
— Разбирам.
Подаде ѝ нов лист.
— И аз направих тест. Просто… трябваше да се уверя.
— Аз бях сигурна отдавна — отвърна тя.
— Не знам как да се извиня. Целият ми живот… всичко, което направих… — той преглътна. — Знаех, че не си моя. И затова се страхувах да се привържа. Мислех, че ако не те обикна, няма да ме боли.
— И така избра да ме нараняваш всеки ден?
— Избрах да бъда страхливец.
Тишина. Отнякъде се чу детски смях. Вятър разлюля листата.
— Какво искаш от мен, Ричард?
— Не прошка. Само… шанс. Да присъствам. Като човек, който сбърка. И иска да се поправи.
Елиза стана.
— Ще помисля.
Минаха шест месеца.
Ричард се оттегли от фамилната фирма. София я пое.
Елиза не прости.
Но и не мразеше вече.
Срещаха се веднъж месечно. Без очаквания. Без роли.
Един следобед, докато пиеха чай, той каза:
— Искам да знаеш, че… винаги съм се гордял с теб. Просто не можех да го кажа.
Тя не отвърна.
Но по лицето ѝ вече нямаше белези от миналото.
След година му изпрати писмо:
„Никога не си бил мой баща. Но беше моят урок. И може би точно затова съм станала жената, която съм. Благодаря. Пускам те.“
Писмото пристигна в частна болница. Ричард умираше от рак.
До последния си дъх държеше плика на шкафчето.
Когато медицинската сестра го намери, той спеше спокойно.
А до него имаше само една снимка: осемгодишната Елиза с медал в ръка, усмихната.
Под нея, с треперлив почерк:
„Дъщеря ми.“
