Моята Катя. Момичето ми.
Сега — бледа, с тъмни сенки под очите, косата вързана в груб кок, дрехите — като на чужд човек.
Погледна ме за секунда. И веднага — сведе очи.
— Мамо… моля те… не сега. Тръгни си.
Не казах нищо. Само ѝ подадох торбичката. Милите ѝ. С мед. Точно както ги обичаше като дете.
Тя не я взе.
— Катя, кой е този човек? — попитах.
От дъното на коридора се чу глас. Спокоен, нисък, студен:
— Обеща.
Катя се сви. Не от думата, а от начина, по който я каза. Като команда.
— Моля те, махай се, преди да стане по-зле… — прошепна тя. Не ме гледаше.
И затвори вратата. Бавно. Без трясък. Но тя падна, тежка като капак на ковчег.
Вървях пеша до Люлин. Без да се замислям. Без да гледам.
Около мен — деца с балони, двойки с торбички, миризма на банички.
В мен — само един въпрос: Как се стигна дотук?
У дома седнах на леглото и извадих стария ѝ бележник от 3-ти клас.
Там, на последната страница, беше написала:
„Мама е като слънце. Ако я няма, ми е студено.“
Затворих го. Не плаках. Очите ми бяха сухи. Гърлото — като бетон.
Измина година.
Не ѝ писах. Не ѝ звънях. Никога повече не отидох.
Научих се да живея така — по малко.
Сутрин чай, радио, гледам през прозореца.
Пера си дрехите сама. Дори започнах да спя понякога по цели три часа.
И после…
В два и петнайсет през нощта… звънец.
Изтръпнах. Приближих се до вратата като крадец в собствения си дом. Погледнах през шпионката — празно.
Но на дръжката висеше плик.
Разтворих го.
Вътре — милинки.
И листче. С нейн почерк. Разкривен. Пискюлест. Писан сякаш със страх.
„Извинявай, мамо.
Той ме изолира от всички. Каза, че си токсична, че си ми враг.
Повярвах.
Но сега всичко се счупи.
Тръгнах си.
Само… не умирай, докато не дойда.
Моля те.“
Седнах на пода. Четях бележката отново и отново.
После станах.
Отворих прозореца.
И за първи път от две години — пуснах светлината в коридора.
Защото всеки миг някой можеше да се върне.
