Ръцете му още трепереха, но погледът му беше друг — по-решителен, по-буден. Все едно изведнъж в него се събуди някаква стара, потисната сила.
— Изабел… — повтори той. — От колко време си с тях?
— Достатъчно. В началото само искаха да ме контролират. После, когато баща ми почина и всичко мина към мен… апетитът им се събуди. Ерик никога не ме е обичал истински. Само е чакал момента.
Матьо започна да обикаля бавно бюрото, като хищник на своята територия.
— А сега си тук. Затворена. Благодарение на съпруга си и свекърва си.
Усмихнах се. Но в тази усмивка нямаше топлина.
— Не бяха предвидили, че ти си директорът на клиниката. Мислеха, че ще ме упоят с лекарства, ще ме поставят под настойничество и ще си разпределят имуществото. Но понякога… съдбата си прави своите игри.
Матьо спря пред мен. В очите му сега гореше пламък.
— Знаеш ли какво ми се случи, след като изчезнах?
— Само можех да гадая. Катастрофа? Чужбина? Затвор? Някоя секретна програма?
— По малко от всичко. Трябваше да изчезна. Тогава. Но никога не спрях да мисля за теб. А сега… сега сме тук. И може би това не е случайно.
Той извади ключ от чекмеджето и ми го подаде.
— Ключът за твоята стая. Няма да бъдеш затворничка. Поне не тук. Но трябва да знаеш, че докато не изчистим юридически положението ти, не можеш да напуснеш. Обаче… аз съм директорът. А протоколите ги пиша аз.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че можем да си поиграем с правилата. Съпругът ти иска да се изгубиш. Да изгубиш контрол. В такъв случай… може би можем да ги накараме да се разкрият сами.
Очите му проблеснаха. Върна се онзи бърз, блестящ ум, който някога обичах.
— Да си поиграем? — попитах.
— Изабел… позволи ми да ти помогна. Но това няма да е чиста игра. Ще трябва да влезем в калта. Ще запишем нова диагноза в системата, ще наблюдаваме реакциите им, ще документираме всичко. И после… ще ударим.
Замълча за миг. После хвана ръката ми.
— Все още си важна за мен. И сега имам шанс да поправя грешката.
**
През следващите дни започна нашата психологическа партия. Матьо убеди външния свят, че наистина съм нестабилна — вписа фиктивни лекарства в системата, създаде фалшиви оценки, но никога не ми даде нищо. Междувременно постави камери в кабинета си, записваше посещенията на Елена, която открито говореше за преведени суми за „ускорено лечение“.
Ерик също се появи. Неподготвен. Не очакваше, че Матьо ще го посрещне с въпроси, фактури и все по-наблюдателен тон.
После дойде денят.
Матьо ми показа досието, което бяхме събрали: аудиозаписи, разписки, банкови преводи, екранни снимки, дори скрита камера, на която Ерик казва:
— Като ѝ бият правилната инжекция, за две седмици ще подпише всичко. Като излезе… няма да ѝ е останало нищо.
С това отидохме в полицията. Адвокатът ми вече ни чакаше.
**
Месец по-късно седях на терасата на кафене, със слънчеви очила. Свеж въздух, свобода. Елена — в ареста. Ерик — под домашен арест. От наследството ми не бяха успели да вземат и стотинка.
Матьо седеше срещу мен и разбъркваше капучиното си.
— Никога не съм мислил, че ще се видим така — казах аз.
— Нито че именно една психиатрична клиника ще те спаси.
Засмяхме се. Миналото все още болеше, но бъдещето… се пишеше от чиста страница.
Отмъщението бе сервирано студено. Но послевкусът… беше свобода.
