Не говореше. Викаше.
Целият стълбищен вход ехтеше.
Лицето му – червено, жилите по врата – изпъкнали, очите – пълни с яд.
Някъде на третия етаж тихо скръцна врата – някой надничаше.
Тя стоеше.
С тъмносиня чанта в ръката, якето ѝ разкопчано, косата разпиляна.
Не трепваше.
Нито сълзи, нито думи. Само миглите ѝ леко потрепваха.
Гледаше го в очите – този човек, с когото е живяла десет години.
И когото вече не познаваше.
– Какво мълчиш? Свърши ли ти силата? Омръзна ти? Ами аз? Аз да не съм от желязо?! Всичко аз върша – работа, ремонти, детето! А ти все мрънкаш – „обърни ми внимание“, „не ме слушаш“, „гледай ме, когато говоря“… Искаш като Валентин да ти носи цветя ли?! Ми върви при него, ако не е умрял още!
По лицето ѝ трепна само една мускулна нишка.
Не отстъпи и крачка.
Не повиши глас.
Не каза нищо.
– Коя беше ти без мен, а?! Счетоводителка в някаква квартална фирма за 1200 лева?! Дрехи от Илиянци, червило от промоция, болна майка на врата ти! Аз те извадих от калта! Аз ти дадох всичко!
Задъха се.
Извади цигара, запали я с рязко щракване. Пушекът се разля като облак.
Настъпи тишина.
Кратка.
Като пред буря.
– И сега ми викаш, че не се чувстваш разбрана?! Че съм те наранявал?! Та тебе изобщо не те трае човек! Всичко ти е криво — погледът, гласът, походката! Теб трябва да те лекуват, не да те слушат!
Тя наведе глава.
Но не от срам.
Просто не искаше да види очите ѝ.
В тях нямаше вече болка.
Имаше яснота.
– Айде, махай се, – изръмжа той и тръгна надолу по стълбите.
Слезе една стъпка. После още една.
Обърна се. Последно.
– Без мен си никоя. Разбра ли? Никоя.
Тя не каза нищо.
Направи крачка нагоре.
Подмина го. Без да го докосне с поглед.
Качи се на третия етаж.
Където вратата вече беше открехната.
На прага стоеше възрастна жена с шал на раменете и пазарска чанта в ръка.
– Ела, миличка. Всичко ще бъде наред. Ела вътре.
Тя кимна.
И не се обърна нито веднъж.
– Ти коя си въобще, а?! Аз те взех от нищото — облякох те, нахраних те, покрих те! И сега ТИ ще ми поставяш условия?!
