— „Аз, Иван Петров Димов, в пълно съзнание и с ясен ум, съставям настоящото завещание…”
Мариела усети как дланите ѝ се изпотяват. Въздухът в стаята стана тежък, сякаш някой бе дръпнал завесите и спрял времето.
— „…цялото ми движимо и недвижимо имущество, включително апартамента в центъра на София, вилата в Боровец, двата автомобила, банковите ми сметки и инвестиции…”
Той повдигна поглед за секунда, а после ясно и отчетливо добави:
— „…завещавам на Мариела Христова.”
Тишината, която последва, беше плътна, глуха. Виктория изпусна чантичката си. Мартин седеше като парализиран, а лицето на госпожа Елена изведнъж се изопна – сякаш някой беше издърпал килима под краката ѝ.
— Това… това е абсурд! — изсъска тя. — Това не може да е истина!
— Но аз съм му СИН! — избухна Мартин. — А Виктория чака внучето му! Как е възможно всичко да отиде при… нея?
Нотариусът остана невъзмутим. Прелисти към следващата страница.
— „Причината за решението ми е проста: Мариела беше единственият човек, който се отнасяше към мен с човечност и уважение. След развода тя не ме отряза, не ме използва, не ме забрави. Останалите… вече не ги познавах. Мартин ме разочарова дълбоко. Виктория гледаше на мен като на банкомат. А Елена… ти винаги си обичала само себе си.”
Мариела притисна устни, за да не се разплаче. Думите не носеха тържество. Носеха болка. Но и облекчение. Истината най-сетне беше казана.
— Това е измама! — извика Елена. — Ще обжалваме! Той беше стар, можеше да бъде повлиян!
— Завещанието е нотариално заверено преди година — отвърна Георгиев. — Придружено е от медицинско удостоверение и… видео запис.
Той натисна копче. На екрана зад гърба му се появи Иван. Слаб, но с твърд поглед. Говореше ясно:
„Ако гледате това, вече ме няма. Но не исках да си отида, без да кажа: Мариела беше като дъщеря, каквато никога не съм имал. Всичко оставям на нея. Не защото искам да нараня другите, а защото тя е единствената, която заслужава.”
Стаята потъна в тишина. Мартин сведе глава. Виктория избягваше очите на всички. А Елена просто седеше, сякаш животът я беше изпразнил.
Мариела се изправи. Не побърза. Говори спокойно:
— Не съм го искала. Не съм го очаквала. Но сега разбирам, че не всичко се губи. Че понякога добрината се връща. По странен, неочакван начин.
Погледна към тях за последно.
— Той ми остави и правото да ви простя. Но не съм длъжна да го направя.
И излезе.
Навън улицата шумеше, но в нея всичко беше тихо. За първи път от години дишаше леко. Не защото беше богата. А защото най-сетне не беше невидима. Защото някой ѝ беше казал:
„Гордея се с теб.”
